Луиш Фернандо Верисимо

Гост

Бразилският писател Луиш Фернандо Верисимо е роден през 1936 година. Син е на известния романист Енрико Верисимо. Разказите са взети от деветото издание (1996 г.) на сборника “Нови комедии от личния живот”, което говори за радушния читателски прием на тези творби, развили по нов начин бразилското късо разказвачество.

Разказите са публикувани в списание "Съвременник", брой 1, 1999 г.

Домофон

На домофонното табло, отпред на сградата, копчетата за Педровия и за Пауловия апартаменти стоят едно до друго. Обичайно беше хората да натискат погрешното копче. Обичайно беше Педро да се обади по домофона и да чуе женски глас:
- Пауло?
И той да трябва да отвърне:
- Сбъркали сте копчето.
Женските гласове биваха винаги различни. Някои изричаха:
- Пауло, отвори, аз съм.
Други подхващаха:
- Това ли е апартаментът на...
И Педро, знаейки, че не може да е за него, прекъсваше:
- Не, друг е.
Веднъж една рече:
- Паулинчо, сваляй дрехите, че съм аз.
Друга дума не продума. Само издаде засмукващ звук, свършващ с едно шмуц.
Някои бяха новачки:
- Здрасти, виж какво, не знам дали си спомняш за мен, но...
- Погрешно копче.
Понякога Педро открехваше вратата и заничаше при идването на жената в Пауловия апартамент. Любопитстваше да види какво лице и какво тяло съответстват на гласа. Биваха винаги страхотни жени. Руси, мургави, високи, ниски, костеливи, пухкави, средни. Някои бяха очевидни професоналистки, мнозинството не. Педро се дивеше от умението на съседа си. Никога нямаше задръстване, жените никога не се срещаха или разминаваха. А движението в апартамента беше постоянно. Имаше ги утринни, привечерни, нощни и една, с руски изговор, която винаги бъркаше копчето и вдигаше Педро от леглото, за да изрече в предутрото “Сгрешили сте копчето!”
Някои бяха шумновати и пристигаха, пращайки целувки още от асансьора. Други идваха крадешком. Педро никога не съзираше Пауло. Чуваше неговия глас как поздравява новодошлите, словоизлиятелно шемноватите, сдържано свитите, ала не виждаше лицето му. Не го срещаше по коридора или в асансьора. Не знаеше нищо за Пауло. Или знаеше само едно: че има конско здраве.
Докато я караше тъй съседът с конско здраве, той водеше монашески живот. Не по избор. Да можеше, и той би имал жени по всяко време. Или поне една жена сегиз-тогиз. Ала не можеше, не знаеше как, беше срамежлив, беше... И тогава му дойде мисълта. Разбира се! Защо не? Ако не станеше, щеше да мине за невинна шега. Ако станеше, една от страхотните жени щеше да бъде негова. И Пауло положително нямаше да забележи. Сякаш магически в онзи същия миг звънна домофонът. Женският глас беше чувствен шепот:
- Това ли е апартаментът на Пауло Еди Кой-си?
Отлично, помисли си Педро. Тя не познава Пауло. Дошла е по препоръка. Или той я е поръчал, без да я види. Отлично.
- Моето име е...
- Качвай се.
Педро я изчака на вратата. Беше невероятна, прекрасна жена, бледа, цялата в черно. Върхът на деколтето й стигаше до пъпа. Педро щеше да й предложи едно сладко мартини, когато тя стори движение с ръка, умоляващо да замълчи, и прошушна:
- Дойдох да те взема, Пауло.
- Какво?
- Аз съм Смъртта.
- Какво?
- Да, Пауло. Твоята последна жена. Ти не си ли помислял, че не може да отмине безнаказано животът, който водиш, не си ли помислял? Ето го наказанието, Пауло. Аз съм. Ела.
- Чакай! Има грешка. Ти си натиснала...
Смъртта прегърна Педро и притисна лицето му в белите си гърди с морави зърна и последните Педрови думи бяха:
- Погрешно копче! Погрешно копче!

*******************

Легло, маса и баня

Майката на Жулиня твърдо вярваше в тезата, че всеки брак може да бъде спасен, докато не захвърчат предмети. Един брак надживява всичко, освен захарница по главата. И Жулинината майка е против тезата, според която ако един брак го бива в леглото, останалото се оправя. Тя смята, че е тъкмо обратното. Именно това рече на Жулиня, когато дъщерята оповести, че ще се омъжва за Тореш две недели след запознанството им.
- Щуротевина! Вие не знаете нищо един за друг.
- Относно онова, което ни интересува, вече знаем даже прекалено много един за друг.
Ако зависеше от Жулиня, нямаше да има и женитба. Но майката настоя. Не държеше за було и плетеници от цветя, ала някаква церемония трябваше да се стъкми, даже само за да има какво да снимат.
- Ако баща ти не си тури сребриста врътовръзка, ще умре – бе майчиният довод, за да придума единственото чедо.
Жулиня отстъпи. Прие гражданската церемония, събраните семейства, хапките, тортите, снимките, бащината сребриста врътовръзка, всичко. Дори само защото петнадесет минути след подписването на книжата тя и Тореш вече бяха в хотела, където официално откриха медения месец, преди да отпътуват за Канкун.
Ядовете почнаха на другия ден.
По пладне Жулиня изненадващо се появи вкъщи. Майката я достраша.
- Вие не отпътувахте ли?
- Той стърже маслото, мамо.
- Какво било?
- Открих го днес на закуска. В хотела. Добре, че те поднасят маслото на кубчета. Иначе щях да открия чак после.
- Дъще, аз не...
- Той стърже маслото. Не го реже на парчета, както аз. Както е нормално, както е правилно. Стърже отгоре. И още нещо...
- Какво?
- Пастата за зъби. Изстисква я по средата. Не почва да изстисква отдолу. Изстисква дето му дойде, мамо. Аз не мога да живея с мъж, който изстисква тубата със зъбна паста по средата.
Майката се почувства овъзмездена. Тя я предупреди, не я ли прудупреди? В леглото всеки се оправя. Ядовете са на масата и в банята.
- Може да се уреди, дъще. Баща ти режеше сиренето на широко. Аз го приучих да го реже на дълго.
- Няма начин, мамо. Той каза, че е стъргач и стъргач ще си умре. И още нещо.
- Какво?
- Вече хвърчаха предмети.
- Боже мой!
- Бракът свърши.

Моля, сменете си картинката в профила с разрешените 80 (допустими 100) пиксела в широчина.
В противен случай, ще съм принуден да я изтрия.

Гост

Безопасност

Най-силната точка на съпритежателския имот беше неговата безопасност. Имаше красиви къщи, цветни градини, плавални, ала имаше, най-вече, безопасност. Цялата площ беше заобиколена с висок зид. Имаше главен портал с пазачи, надзираващи всичко посредством телевизионна камера. В съпритежателския имот влизаха само собствениците и посетителите, надлежно удостоверяващи самоличността си и обозначени с номера.
Ала нападенията при все това започнаха. Крадци прескачаха зидовете и нападаха къщите.
Съпритежателите решиха да поставят кули с пазачи по протежение на зида. От четирите страни. Проверките станаха по-строги на входния портал. Сега не само посетителите бяха задължени да носят своя намер. Собствениците и техните близки също. Не минаваше никой през портала, без да удостовери своята самоличност. Дори бавачките. Дори бебетата.
Ала нападенията продължиха.
Решиха да електрифицират зидовете. Имаше възражения, но накрая всички се съгласиха. Най-важното беше безопасността. Който докосне жицата с високо напрежение върху зида, ще умре от токов удар. Ако не умре, ще привлече на мястото полицейски батальон със заповед да стреля по месо.
Ала нападенията продължиха.
Решетки по прозорците на всички къщи. Това беше начинът. Даже ако крадците прескочеха високите зидове и жицата с високо напрежение, и кучетата, и втората ограда от бодлива тел, издигната вътре, не биха успели да влязат в къщите. Всички прозорци бяха зарешетени.
Ала нападенията продължиха.
Бе отправен призив хората да излизат от къщи възможно най-малко. Двамина нападатели били влезли в съпритежателски имот върху задната седалка на колата на един собственик, с револвер, насочен към тила му. Нападнали къщата, после влезли в открадната кола, с откраднатите номера. Освен надзора при влизане, се мина към строг надзор и при излизане. Излизаше се само след продължителна проверка на номерата и с изричното позволение на стражата, която не искаше да разговаря и не приемаше подкуп.
Ала нападенията продължиха.
Подсилена бе стражата.
Построиха трета ограда. По-заможните семейства, с повече неща за крадене, се преместиха в тъй наречената крайно обезопасена площ.
И бе взета една пределна мярка. Никой не можеше да влиза в съпритежателското владение. Никой. Посещения само на място, предварително определено от стражата, под нейната строга бдителност, и то краткотрайни.
И никой не може да излиза.
Сега безопасността е пълна. Няма вече нападения. Никой не се бои за своето имущество. Крадците, минали през шосето, успяват само да заничат през големия железен портал и може би да зърнат някой-друг съпритежател, сграбил решетките на своята къща и гледащ меланхолично към улицата.
Ала възникна друга неприятност.
Опитите за бягство. Има постоянни метежи на съпритежатели, опитващи се всячески да излязат на свобода.
Стражата бе задължена да действа енергично.

ХуЛитер Записан(а): Oct 05, 2004 Мнения: 12

Това последното ми напомня малко за Хулио Кортасар.

Щеше ми се навремето да бях хвърлила една захарница по мъжа ми, та да знам, че официално всичко е свършило.
Ех, Жулиня, Жулиня, толкова много компромиси се правят в един брак, че накрая ставаш компрометирана.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите