Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: buildingsolemio
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13881

Онлайн са:
Анонимни: 175
ХуЛитери: 1
Всичко: 176

Онлайн сега:
:: Albatros

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юни 2020 »»

П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
11 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
ХуЛите :: Виж тема - Henri Troyat, La derision
.: Търсене :: Списък на потребителите :: Групи :: Профил :: Влез и виж бележките си :: Вход :.

 
Започни нова темаРепликирай в темата
Виж предишна тема Влез и виж бележките си Виж следваща тема
Автор Съобщение
kallushar
Гост





МнениеВъведено на: 26 Авг 2007 12:34:15 » Henri Troyat, La derision Отговори с цитат върни се горе

Това е първа глава от „Подигравката” на Анри Троая. Леко и приятно четиво за разпускане в дни като днешния отделени за приятно бедействие. За когото ще представлява интерес – моля и приятно четене. Smile

-/-

1.

Отново я чакам. Тя не определи час. Претрепва се от тичане между картинната си галерия, приятелите и семейството. Един от многото начини да забравиш гадната празнота на съществуването си. Всички сме на тоя хал. Но аз съм поне прозорлив. Погледът ми изследва от високо бездната. Четири и двайсет е. Търпение. И без това нямам кой знае какво да върша. Бих могъл да се разходя из квартала покрай Сена, но това не ме привлича. Нямам желание за нищо, освен да я видя. Тази сутрин спах до много късно. Подремнах и следобед. Омлетът, който си приготвих набързо, остана да ми тежи в стомаха. Често ми се случва подобни дремки да ме оборват на дивана, замъглявайки съзнанието и наливайки олово в крайниците ми. Тогава затворил очи, се унасям, забравям старите си кокали. На шестдесет и седем години всички пружини са отпуснати. Вече не живееш, а вегетираш. Ако бях затворник, щях да си подремвам двадесет и четири часа в денонощието. Всъщност аз съм си затворник. Само че не в килия, а на Дидо. Кога ли й прикачих това абсурдно галено име? Колкото и назад да се връщам в спомените си, Катрин Дьоре е била винаги за мен Дидо. Вече даже не си спомням датата на първата ни среща. Беше преди двадесет и две или двадесет и три години. По това време бях главен редактор на „Еко дьо ла Франс” – илюстрован седмичник, където помествах големи имена: Морнак, Мороа, Монтерлан, Жионо... Гордеех се с кратките си обзори, които смятах за най-забележителни в цялата френска преса. Колегите ме уважаваха или поне даваха вид. Току-що бях приключил една бурна връзка с актрисата Полин Верни. Откритата наново свобода ме опияняваше. Като добре устроен и изтънчен ерген търсех авантюра. Струва ми се, че срещнах Дидо на един псевдолитературен коктейл. Тя беше дошла без мъжа си. От пръв поглед ме порази одухотвореното спокойствие на лицето й. Кестенявият цвят на косите й, седефеният на кожата и синята дълбина на очите й образуваха хармония, чието проучване ме погълна изцяло. Разпитах за нея един приятел, който изглежда я познаваше. Беше едва на двадесет и пет години, омъжена за адвокат, пред който се откриваше, както се казва, блестящо бъдеще. Помолих да ме представят. Постарах се да блесна. Дръзките ми злословия по адрес на някои парижки знаменитости силно я разсмяха. Бъбрихме си дълго насаме, нехаейки за врявата около нас. Изпратих я до тях. Бях сигурен в себе си. Тя също мислеше, че е сигурна в себе си. Поканих я на приема по случай излизането на стотния брой на „Еко дьо ла Франс”. Тя прие. Там също дойде без мъжа си. Едва след няколко месеца се запознах с Антоан. При какви обстоятелства го видях за първи път? Вече не си спомням. От пръв поглед изпитахме взаимна симпатия. Стори ми се бъбрив, надут, но общо взето доста забавен. Дидо вече ми се беше отдала. И то с какъв плам! Бях я очаровал с моите светски клюки, които й доставяха голямо удоволствие. Бях разкрил пред нея света на чувствеността и бохемата. Срещахме се в моя апартамент тайно. Сигурен съм, че Антоан се досещаше за взаимното ни влечение. Нещо повече, струва ми се, че изпитваше някакво сатанинско удоволствие от факта, че жена му има успех при друг. Без съмнение той смяташе, че за Дидо това беше само един дребен флирт без последствия. От друга страна, според нея, той си разрешаваше пълна свобода. Напредвахме и тримата в атмосферата на нежно съучастничество, изтъкана от нарочно мълчание и удобство в необичайното. После полека-лека това, което имаше вид на временно влечение, прерасна в законно положение. Свят ми се завива при спомена за това начало – така далече и банално. Неумолимият бяг на времето ми изпразва стомаха, като прекалено бързо слизане с асансьор. Моята любов към Дидо устоя в продължение на двадесет и две години на всичко. Когато изоставен от своите акционери „Еко дьо ла Франс” престана да излиза, мислех че ще се добера до подобна служба в друг вестник. Но се оказа, че бях засегнал прекалено много хора по време на моето величие. Като литературен критик на драго сърце сипех огън и жупел върху събратята си. Щом останах без работа всички ми обърнаха гръб. Крепостна стена от усмивки, въздишки и лъжливи извинения. Не успях да получа даже някоя обикновена хроника и трябваше да се задоволя с нищожни редчета в различни вестници. Най-накрая приех да чета и коригирам ръкописи в издателство „Об”. И все още съм там, лишен от всякакви амбиции и обогатен с отвращение, което ме предпазва. И все пак материално не съм за оплакване. Не ми липсва нищо. Не бих сменил бърлогата си за нищо на света. Обичам това студио – свърталище, което обитавам вече почти двадесет и пет години: високо кацналата ниша, в която са скрити леглото ми и банята, кухнята под стълбището и обширния хол, обречен на вечна неразбория от стари книги и бумаги. Дидо редовно изявява желание да подреди вехториите ми, но аз не й позволявам. Държа на чистотата, ала съм противник на реда. Когато сутрин, слизайки от гнездото си се озовавам сред тази вехтошарница, където единствено аз се ориентирам, изпитвам егоистично удоволствие от този странен домашен уют. Тази обстановка, привидно безжизнена, възприе с течение на времето навиците и мириса на моето тяло. Всичко тук е овехтяло, приятелски клатушкащо се. Притежавам един красив скрин Луи Шестнадесети, две дълбоки кресла стил „Режанс” с протъркана тапицерия и три ценни картини: един гваш от Утрильо, лавис от Шагал и една скица от Роден. Всичките едва оцелели при внезапното ми обедняване. Колко ли време бих могъл да ги задържа? Те са моите бели пари за черни дни. За ползуване само в краен случай. Право да си кажа мебелите вече са силно повредени от Ромео, който дращи с наслаждение старинното дърво. Откак си точи ноктите върху тях, фините резби по краката на фотьойлите се заличиха и сега приличат на живо одрани тояги. Освен това той напълно разкъса тапицерията на дивана. В момента спи наситен в удобната вдлъбнатина на едно дълбоко кресло с полуотворена уста, прострял лапи и притворил очи. Като че дрямката го е нападнала докато се е протягал. От личен опит му е известно, че тук всичко му е позволено. От три години жиеем заедно. Преди това не съм имал домашни животни. Даже ми се струва, че не обичах котките. Докато един ден не го забелязах през прозореца на банята, който гледа към градината. Великолепен представител на котешкия род, нашарен като тигър с дълъг копринен косъм и смущаващ поглед. Госпожа Вильомомбл от партера напразно се опитваше да го прогони, той всеки път се връщаше. И всеки път вдигаше поглед към моя етаж, като че ли очакваше да се покажа. Дали се беше изгубил или го бяха изсотавили? Очевидно си търсеше господар. От време на време му подхвърлях парче месо. Той го излапваше наведнъж и мяукаше жално за още. В продължение на четири месеца се срещахме всеки ден така – от разстояние. Пространството между двама ни се изпълваше с тайно съучастничество, взаимна привързаност и необходимост. Понякога нощем той ми отправяше тънък, но пронизителен зов. Този див писък проникваше в съня ми. Ставах и отивах до прозореца. Там долу всичко тънеше в мрак. Но знаех че е там. След миг запалвах джобното фенерче и насочвах светлинния лъч към моравата. Внезапно от мрака изникваха фосфоресциращи очи и различавах един неподвижен силует. Дълго се гледахме. Лягах си измъчван от нечиста съвест. Като че бя отказал подслон на приятел в нужда. Един ден госпожа Вильомомбл ме обвини чрез посредничеството на портиерката, че съм привличал безстопанствени котки в градината й. Посетих я. Противно на очакването ми бях посрещнат много любезно. Осведомих я за намерението си. Тя одобри и ме придружи до квадратната зелена площ пред остъклената врата на салона. Котаракът беше на своя пост, приседнал върху заоблената поставка на опашката си, с прилепнали предни лапи, чиито еднакви ивици се преливаха с високо вдигната глава и непроницаем поглед, въпреки че бе ме познал още отдалече. Аз бях очакваният спасител. Преди още да съм казал или направил нещо, той се приближи до мен. Действуваше със сигурност, сякаш беше предвидил всичко, беше разгадал нашето бъдеще по звездите. Отнесох го на ръце и той веднага царствено влезе във владение на дома. Беше мъжкар. Тъй като доста дълго време беше мяукал под прозорците ми, нарекох го Ромео. Името му хареса. Прие го без да се муси. В банята му бях приготвил един сандък, постлан със специален пясък. Урината му миришеше така силно, че се наложи да го дам за кастриране. Сега той е спокоен и без миризма. Вече не бих могъл да живея без него. Понякога завиждам на философската му невъзмутимост. Всичко се плъзга край него. А мен всичко ме наранява. Отново се връщам на прозореца, повдигам леката завеса и поглеждам на двора, където колите са паркирани във формата на буквата П. Една жена минава през входа откъм улица „Бонапарт”. Но това не е Дидо. Непознатата се отправя към централната постройка, чиято тържествена фасада стил Луи Шестнадесети е увенчана с отвратителен навес от началото на века, направен от матирано стъкло. Там има асансьор и стълбището е постлано с килим. Аз живея в лявото крило, където са по-скромните апартаменти, предназначени в миналото на прислугата от по-висок ранг: шофьори, гувернантки, домоуправители. Нишестоящото лакейско съсловие, разбира се, беше захвърлено в таванските помещения. Нямаме асансьор, нито килим и протритите дървени стъпала стръмно се издигат нагоре от етаж до етаж. Портиерката ги мие редовно всяка събота. От моите прозорци вляво се виждат прозорците на главната постройка. Там съм се появил на бял свят. Родителите ми обитаваха огромен апартамент, чиито стаи бяха разположени в успоредна редица. Майка ми остана там и след смъртта на баща ми, починал внезапно съвсем млад. Моето детство и юношество преминаха тук, в този свят на охолство, където всяка вещ имаше своята цена, история и място. Когато се връщам назад в миналото, откривам в паметта си готвачката Габриел с нейния боксьорски нос и нежен поглед; бледия и тъжен Албер, камериер и шофьор, който ми предаде първия урок по кормуване на четиринадесет години; перачката Флора прегърбена от непрестанното гладене и шиене; атлетичния масажист на майка ми, вонящ на ментолови мазила; салона-музей, който прекосявах на пръсти; дългите семейни обеди, на които чичовците ми бистреха политиката, а лелите с блеснали погледи отказваха да им долеят още малко вино; майка ми, снажна, авторитетна и нейния глас, който караше всички внезапно да замлъкнат; моята стая с момчешкия й безпорядък; парадното стълбище, по което стремглаво се спусках, прескачайки по четири тресящи се стъпала; целия този рай от буржоазно благополучие и кастова преданост, който ме е белязал за цял живот.
От година на година за майка ми ставаше все по-трудно да поддържа стария си начин на живот. Войната ме откъсна от нея. Опомних се зашеметен от ярост, затворен в един офицерски концлагер. Четири години лишения, затворничество, мръсотия, отегчение и еднообразно другарство. При завръщането ми семейното гнездо се бе напълно разпаднало. От целия персонал бе останала само Габриел. При това й плащаха под тарифата. Принудена да ограничи разноските, майка ми продаде големия апартамен, но запази за мен малкия, в крилото на прислугата. Пренесох се в него веднага след заминаването й. За себе си тя нае един двустаен апартамент на улица „Абей”. Там и почина преди около дванайсет години. Но за мен „нейна” си остава къщата на улица „Бонапарт”. Щом погледна към главната постройка, струва ми се, че забелязвам силуета й на един прозорец на втория етаж. Напослдък тя много скучаеше и за да се разсее наблюдаваше какво става из двора. Досущ като мен днес. Нашият апартамент смени много собственици. Сега в просторните стаи, където премина цялото ми детство, живеят чужденци. Холандци. Те поканиха всички съседи при освещаването на апартамента. Не се реших да отида. Казват, че били очарователни хора. Шест месеца ремонти. Според мадам Тупен, портиерката, целият интериор бил разрушен и обновен. Даже старинните дървени облицовки били свалени и наново обработени, а двойните врати – изхвърлени и след това заменени с нови – тежки, тапицирани с кадифе и цвят на абсент.
„Няма да познаете жилището, г-н Льовро!” Тя изглежда едновременно възхитена и шокирана. Каква добродушна женица. Идва да чисти два пъти седмично моето жилище, Изпитвам боязън от тези посещения, като че ли писалището ми е хранилище на ценни документи. Всъщност нямам нищо за криене, нито за съхраняване. При това госпожа Тупен при всеки удобен случай подчертава страхопочитанието си към всеки изписан лист. Дребна, пъргава около петдесетгодишна брюнетка – тя е голяма бъбрица със слабо зрение и сръчни ръце. За два часа всичко е чисто. Поне така ми изглежда. След последното избръмчаване на прахосмукачката тя отделя по някоя и друга минута, за да ми съобщи новините за съседите. Слушам я с половин ухо.
Голямото събитие за нея е минаването на раздавача. Тъй като е късогледа, но отказва да носи очила, тя трудно разчита адресите върху пликовете и погрешно разнася половината от пощата. Всеки ден между етажите има размяна на погрешно раздадени писма. Третият етаж предава на втория, а партерът на петия. Аз лично получавам малко писма и не се оплаквам. Колкото по-малко се занимават с мен, толкова съм по-доволен: проспекти, фактури и от време на време някоя банкова сметка, от която нищо не разбирам. След смъртта на майка ми продадох всички мебели и бижута, които бяха останали. Антоан, мъжът на Дидо, ме посъветва как да вложа парите. Още преживявам, макар и скромно, от доходите, които ми дава този капитал.
Една кола маневрира из двора, за да излезе. Това е тъкмо колата на холандците. Запалвам цигара. Сигурно тридесетата за днес. Започва да вали. Паветата лъсват под пороя. Един гълъб, който се разхождаше между колите, излита тромаво. Дидо няма да дойде докато дебна нетърпеливо нейното пристигане. Казвам си го от някакво детинско суеверие. И веднага се отдръпвам от прозореца. Толкова ми е нужна точно сега! Вчера, когато нямах нищо важно да й казвам, тя профуча като метеор. А днес – нищо. Само непреодолимо обещание по телефона: „Непременно трябва да прескоча при Мекер, за да видя няколко платна. Но след това ще се опитам да мина.”
За да се разсея размествам книжата по масата, играя си с някакъв ластик, който изплющава в пръстите ми, вземам наслуки една книга, прочитам няколко реда, после я връщам. Писанията на другите вече не ме интересуват. През целия си живот съм се тъпкал с тях. Повдига ми се от това интелектуално преяждане. А това, което пиша аз самият, нищо не струва. Дали да не се изтегна, да се опитам още да поспя...?
Звънецът ме приковава на място. Чудя се дали да отворя. Не е възможно да е Дидо: тя си има ключ. Заинтригуван отварям вратата и се озовавам пред Каролин! Пристигнала е с мотор. С каска в ръка тя разпуска свободно разпуснатите си кестеняви коси. Свежото й лице на седемнадесет годишно момиче е пламнало от насрещния вятър. Дали ще стане красива един ден? Сред още неоформените й черти, кафявите очи, огромни и изпъстрени със златисти точици, преливат от веселие и дързост. Тя се хвърля на врата ми.
- Здравей, Жак!
- Здравей!
- Мама тук ли е?
- Не.
- Имах път насам и реших да намина.
- Много мило!
Подозирам че е дошла, за да свие някоя и друга пара от „пиратската кесия”. Става дума за една малка, набрана на шнур торбичка от мека кожа, провесена на гвоздей зад перилото на стълбата, която води към лоджията. Нарекох я така, когато бях десет годишен. Майка ми я беше донесла от едно пътуване до Египет. От време на време тя вадеше оттам по някоя монета, за да ме възнагради за училищните ми успехи. Продължих традицията. Всички монети по десет франка, които ми остават при покупките ми из квартала, прибирам в тази касичка. Когато Каролин закъса с парите, ние бръкваме в „пиратската кесия”. Но този път тя даже не я поглежда. Наистина е дошла да ме види. Винаги ме е учудвала привързаността, която тя ми засвидетелствува напук на всичко, което би трябвало да я отблъсква от мен.
С равнодушен вид тя сяда на ръба на масата, разбутва книжата, забелязва ръкописа на „Насрещна вълна” в папката му от син картон.
- Това ли е твоят роман?
- Да.
- Мислех, че си го изпратил на издателя.
- Наистина го изпратих. Това е копие.
- Още ли нямаш отговор?
- Напротив.
- Е, и?
Поглеждам я настойчиво, за момент се колебая и изведнъж нещо прищраква в главата ми, едновременно болезнено и насмешливо. Казвам:
- Приет е.
Тя цялата грева. Блесналите й в усмивка зъби, очите й излъчват щастие. Скача и се хвърля на гърдите ми. Притискам я в прегръдката си, докато болката ми става остра и почти радостна.
- Сигурна бях, че така ще стане – казва тя – Свих го от мама, за да го прочета. Адски ми хареса. Значи го одобриха? Как научи?
- От писмото тази сутрин. Изглежда всички оценки от прочита са благоприятни. Предскават голям успех. Публикация в началото на юни. Трябва да мина утре да подпиша договора.
- Ще паднат ли мангизи?
- Да.
- Много ли?
- Солиден аванс, надявам се.
Изреждайки тези подробности с изкуствено уверен глас, усещам прилив на досада, гняв и насмешка. В момента когато Каролин е на върха на детинския си възторг, я отблъсквам и задържайки китките й казвам спокойно:
- Значи ти наистина повярва, бедно малко глупаче?
Объркана тя смотолевя:
- Ами да. Защо?
Подхвърлям подигравателно:
- Отказаха, както и предполагах.
Лицето й помръква:
- Ама, Жак, ти защо ми каза...?
Всъщност и аз самият не зная. Потребността да си причиня болка и косвено да нараня и тази прекалено доверчива хлапачка. Прищявката да се подиграя с неуспеха си пред нея. Желанието да й разкрия докрай моята посредственост.
- Исках да видя как ще реагираш.
Очите на Каролин плувват в сълзи. Тя се изтръгва от ръцете ми, които все още стискат нейните китки, изтичва към вратата, стремително я отваря и се втурва надолу по стълбите. Шумът от нейното галопиране заглъхва по стълбището. Не се опитвам да я върна. Някаква тежест и чувство на отвращение ми пречат да говоря. Може би не трябваше да бъда толкова груб. Ала това е по-силно от мен. Всъщност прехвърлих върху нея товара на собствената си несполука. Наказах я, защото очаквах Дидо, а Каролин дойде ненадейно вместо майка си. Толкова по-зле за нея. Аз не умея да сдържам озлоблението си. При най-малкото одраскване удрям наслуки. За да се успокоя, или за да не съм сам в страданието.
Странно ми се струва, че благодарение на Дидо и аз имам семейни задължения. Постепенно, със задълбочаването на връзката ни, навлизах все по-дълбоко в живота й на омъжена жена. След като ме приеха за семеен приятел, аз бях въвлечен във всички радости, мъки, надежди и грижи на този малък клан, който би трябвало да не ненавиждам. Те притежаваха една селска къща в околностите на Санли. Там прекарвахме заедно почти всеки уикенд. Допадаше ми тази стара, артистично реставрирана ферма с дебели стени, покрита с потъмнели плочи и заобиколена от обширна буйнорастяща градина, чието оформление й придаваше естествен вид. Там пред очите ми иразснаха Каролин и Патрик. Там пиех чай с Антоан и Дидо в сянката на огромния приведен дъб. Тримата се разхождахме из гората. Играехме пинг-понг. Заедно прекарвахме зимните вечери зад прозорците, шибани от невидимия дъжд. Колко безгрижен беше смехът ни... Вече пет години откак продадоха къщата. Тогава Дидо изведнъж остана без занимание. За да се залови за нещо, тя купи галерията. Тази мнима заетост ангажира по-голямата част от времето й. Побърка се на тема абстрактна живопис. Защо не, щом това я забавлява. Понастоящен си е втълпила, че е любител на изкуството, а на това отгоре и опитна търговка. Изпълнена със съзнанието си за собствената си значимост, тя си въобразява, че е необходима за преуспяването на магазина си, забравя колко е необходима за преуспяването на нашата любов. Със съжаление си спомням за селската къща, където се случваше да останем сами с нея и децата, когато Антоан биваше призован от сделките си в Париж. Откак продадоха това имение, те се пристрастиха към пътуванията. И най-краткият отпуск е повод да потеглят на път. В повечето случаи ме вземат с тях. Не се оплаквам. Възползувам се от всяка възможност да бъда с Дидо, да усетя топлината й.
Шест часът е. В седем Дидо ми се обажда, че са я задържали у Мекер. „Жалко, че не дойде, той ми показа сензационни платна”. После тя обещава да намине чак на другия ден, рано следобед. Предчувствах го. Почти не усещам болка. Препрочитам няколко страници от ръкописа. Те са прави: това е боклук. Ромео се е събудил. Почесвам го по главата. Той се размърква гърлено. После тръгва да се разхожда около мен с навирена като удивителен знак опашка. Познавам всички фигури на този малък балет-покана да отида в кухнята. Той ми показва пътя. Не ми остава нищо друго освен да го последвам. Давам му малко накълцано месо. Аз ще мина и без вечеря, не съм гладен.

© Henri Troyat, La derision
превод: Марияна Петрова
Покажи мненията преди:      
Започни нова темаРепликирай в темата
Виж предишна тема Влез и виж бележките си Виж следваща тема
Не можеш да пускаш нови теми
Не можеш да отговаряш във форума
Не можеш да редактираш мненията си
Не можеш да триеш свои мнения
Не можеш да гласуваш във форума



Powered by phpBB version 2.0.21 © 2001, 2006 phpBB Group
Theme template LFS NewBoxBlue v.1.0.2 designed by LeoSoft © 2016 www.leofreesoft.com