Конкурс: Никога повече…

Знаех си аз…знаех си,че не трябва да пиша любовна лирика.Прекалено много се вживявам.То влюбването лесно…алей,хоп и станало, а после почват мъките.Той защо не ми обръща достатъчно внимание, той говори с друга, а мен ме пързаля по скАлата в дясно,той е неповторим/само да можех да видя лицето му/.
Така съм се вживяла, че всичко мирише в къщи на загоряло, а аз роня едри сълзи да потуша пожара.Ама на кой му пука за мен.Свалих си пердето от очите,изтрих всички никове , които ми дразнеха погледа, а миризмата си остана.Ще помирише…ще помирише и ще мине.Минава ден,два…три,а мен нещо ме човърка отвътре.Що пък аз да не съм в играта, а трябва да гледам отвън и да ми се стъжва.Взех да ровя по разни листчета да търся номера и никове, нищо не намерих,само пепел,всичко е изгоряло,то затова и така мирише,чак дъхът ми изпепелен.
Не се научих да псувам,то точно тука само едната майка му трябваше.Ама нищо не излиза от устата ми, че да ми олекне.Ръцете ми потреперват и яденето почнах да пресолявам, душата ми чак започна да нагарча от сол.То и сълзите ми не падат надолу,реят се около мен, като дребни прашинки и светят.Нали махнах пердето, а то да съм сложила друго и нищо не виждам.Започнах да се спъвам на всяка крачка,а отвърте един вятър,ще ме издуха.Гласът си изгубих, само съскам през зъби, а езикът ми се вие като змия.В огледало не мога да се погледна,само едни големи тъжни очи ми се привждат.
Само да бях намерила номерата, че да се измирише…ама всяко зло за добро.Сега пиша само социална поезия и не се влюбвам.Никога, никога повече…

ХуЛитер Записан(а): Mar 15, 2007 Мнения: 3

Така си е то с влюбването откакто свят светува и едва ли ще се промени.

Оти се косиш? Че мине...
Very Happy

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите