Валери Петров

Още стихове, които събрах в мрежата.

МАЛКАТА КЪЩА

Къде изчезна, малка къщо,
със барелефа над вратата си?
Едно чудовище могъщо
разчиства твоите остатъци.

Балкончето в бръшлян го няма,
под него няма я и фурната,
на тяхно място в грозна яма
оградката стърчи, катурната.

За два-три дена те погълна,
не ти прости духът на времето,
а през годините бе пълна
и с радостта им, и със бремето.

Какво от тебе ще остане?
Фасадката ти само, ако е
успяла смътно да се хване
на снимка във албумче някое.

Сега един квадрат открит си
разделящ две кооперации,
във който пърхат леки птици
и тягостни асоциации,

като, например, тази първа,
че временни неща изграждаме
и че не много ни отърва
да мислим за какво се раждаме.
---

НА "ПОПА"

И все пак беше хубаво, че точно на тая
моя спирка се сбира сега младежта,
тъй че можех да слушам, уж чакам трамвая,
как дърдорят си весело разни празни неща,

как открито целуват се, как дрънчат на китари,
как се смеят на смешки, явно смешни за тях,
и как явно ни чувстват отчайващо стари,
допотопни животни, достойни за смях.

Но в тъмното снощи ми се стори гранитът
на Патриарха с куп венци ограден.
А то били те. Уморени да скитат,
седяха на цокъла, на пет крачки от мен.

Осветил ги бе блясъкът от трамвайната жица
и при тяхната хубост нещо в мен затрептя:
А не са ли наистина тези всъщност дечица
Мил венец от страната ни, свеж букет от цветя?

Умни, будни, такива, със каквито едва ли
би могъл да се хвали друг някой народ,
а ний какъв избор срещу туй сме им дали?
Безработица вкъщи или чужд небосвод.

Не че няма сред тях доста с бръснато теме,
и че много от тях не се боцкат с игли,
но и много ги лъже това, нашето, време
и добре е, че само ни се смеят, нали,

като биха могли... А те, виж как, красиви,
под неона в целувка сливат млади лица,
виж как дръзко се мятат момчешките гриви
и как женствено в мрака блясва в миг обеца

очевидно нехаят, или просто не знаят,
че светът им могъл би да е друг, не такъв...
Сбогом, скъпи дечица! За нас иде трамваят.
Дано сте щастливи, наша плът, наша кръв!
---

Диплодошка жалба

Ний сме диплодоци, кротки, тревопасни,
тежки и огромни, ала безопасни.
Дълго си живяхме мирно и по свойски
в нявгашни далечни ери мезозойски,
ала нещо става - чувстваме го всички,
като си напрегнем дребните главички:
някои животни станали са ловки,
нокти са развили и добили човки,
гребени от плочи, челюсти зъбати,
и на туй отгоре - нрави непознати.
А пък ний, родени в миналото време,
ний сме пригодени папрат да пасеме
и затуй зъбите са ни всички кътни,
и затуй спокойно другите ядат ни,
и затуй видът ни, редък напоследък,
бавно си изчезва с общия напредък.
Но не може нищо тук да се извърши,
тъй като процесът става твърде бърже,
а не подобава някой диплодокус
да се унижава до подобен фокус:
за да не загине, зъби да си турне,
тоест, по причини чисто конюнктурни.
И какво излиза? Че като държиме
да опазим свойто диплодошко име,
сложен в обстановка сложна като тази,
себе си видът ни няма да опази.
Но какво да сторим? И полека-лека
тръгваме ний в свойта царствена пътека,
трийсет метра дълги, бавни и масивни,
все тъй удивени и все тъй наивни,
да поставим нейде в залите музейни
своите огромни прешлени идейни.
---

Сиво

По Нова година
разхождам се пеш.
Японска картина:
мъглица и скреж.

Поглъщащо сиво.
Игли от сребро.
Измамно красиво.
Привидно добро.

Поне люта зима
да беше дошла!
А то какво има?
Скрежец и мъгла.

---
Преболява

Над капчука в игли,
сред воали мъгли
по заспали ели
сняг вали, сняг вали.

Във планинския пост
няма завист и злост
и животът е прост
за незнайния гост.

Нито звън на шейна,
нито глас на жена,
вредом само една
тишина, тишина.

Сняг вали, сняг вали
над заспали ели…
Не боли, не боли,
преболява, нали?

---

Зимна среща

Като детска картинка, сред скрежни ресни
като сън, като нещо, което
другояче не може да се обясни
освен с милост, дошла от небето -

тънконого, кафявичко, с млади рога,
ето, скочи и вече го няма!
Ала нещо във мен се обажда сега:
а да беше видяно от двама!

То се знае, така е. Но може и сам.
Виж как светят тунелите бели!
И най-сетне въпросното щастие там,
за което си мисля, не е ли

и то скок на сръндаче: дорде разбереш,
дорде кажеш за миг да почака,
пак останал си сам пред завоя във скреж
със пращенето леко в шубрака.

---

Зиме

Детински, в зимната пътечка,
сред тишина и звезден прах
по синкавото с тънка клечка
любимо име начертах.

Под месеца, сред рая снежен
то бляскаше едвам-едвам
и донемайкъде разнежен,
аз бавно продължих натам.

Но после нещо отклони ме,
тъй както често става с нас,
и за написаното име
на връщане забравих аз,

така че с тъничка болежка
след време си представих как
без спиране, в обувка тежка,
го бе отминал моят крак.

---

Първи сняг

Той не бе от тези там,
тежки и дебели,
дето стапят се едвам
след недели цели,

беше чист и беше бял,
весел и омаен,
но валял-недовалял,
временен, нетраен,

сняг, но лекичък такъв,
пудра - сякаш - суха,
колкото едничко "Пъф!"
в миг да го издуха,

колкото, подобно сън,
да изчезне бърже,
колкото ти, чул отвън
как шейничка стърже,

с болка да си спомниш как,
като бил си малък,
тичал си към тоя сняг
с недояден залък.

А сега какво освен
грижи той ти носи,
тъй уж лек, а пък студен,
скърцащ от въпроси,

сняг, но колкото да се
каже, че го има,
колкото да донесе
във сърцето зима…

---

Зимен пейзаж

Сняг през нощта
навалял е навън
и цял е света
като гледан насън.

Бели са всички
комини, градини,
толкова бели,
че малко са сини.

Дърветата също,
цели в дантели,
са станали бели,
са станали бели!

И не само дърветата –
всичко е бяло
и всичко така
в белота се е сляло,

че ако вземем
рисувателен лист
и го оставим почти целия чист
би могло да се каже:
Това зимен пейзаж е!

---

Ключето

Снощи късно пред къщи си гарирах колата
и ключето от нея изтървах в тъмнината.

Тази сутрин излязох да го диря към седем,
тротоара пред къщи със учудване гледам -

със зъбати листенца цял постлан край москвича
и на жълто ключенце от тях всяко прилича!

И е доста студено, дим струи от комини,
но сред клоните редки небесата са сини,

и без сам да усетя, вече влязъл съм в парка
и колата далече сред мъглица се мярка,

и е жълто и тихо, с оня мирис на есен,
такъв влажен и гнил, и приятен, и пресен!

И живота си чувствам как е минал през мене
в едно бързо шуртене, в едно пъстро въртене.

Ах, до люлката детска така близо бил гроба -
откъде тази завист и защо тази злоба?

Трябва друго! - И ето, на полянка открита
бледо слънце ме среща и с усмивка ме пита:

- Какво още там дириш, остаряло момченце?
-Нещо дребно - му казвам. - Едно златно ключенце.
---

Есен

Ах, колко е хубаво! Листата са всички
сякаш от блокче за водни боички:
виж, ясенът, който цял в пламък червен е,
се моли на бука :- Дай жълто на мене! -
а жълтият бук му отвръща :- Съгласен,
но дай ми ти първо червено от ясен!

И толкоз са пъстри и шарени всички,
че няма в боичките толкоз панички,
какви ти панички! - езикът ни даже
не може със думи докрай да изкаже
колко е хубаво!...

(от "Меко казано")

---

Дъжд вали - слънце грее

"Дъжд вали-слънце грее",
а във въздуха пресен
над града пламенее
разточителна есен:

тук се жлътват пътеки,
там е винен килима -
свои радости меки
всяка уличка има.

И аз, минал оттатък,
извънградския прелез
на живота си кратък
вдъхвам гнилата прелест,

гълтам Витоша близка
под небето сияйно
и така ми се иска
да пътувам безкрайно

в този танц на водата,
в тез лъчи освежени,
на които децата
викат:"Мечка се жени!"

---

Рано сутрин

Днеска нещо ме събуди
в пет, преди да станат всички.
Тихо. Само като луди
вънка чуруликат птички.

Слава Богу, в кабинета
е разтребено и чисто
и прозирните пердета
чакат слънцето златисто.

Ето мракът се отмята.
Дискът огнен се въззема,
тъй че чувствувам земята
част от общата система

и във мойта химикалка
дребната сачмица светка,
сякаш, че сама е малка
неизследвана планетка.

Свежо. Хубаво. Приятно.
Миг на щастие небивал.
Просто ми е непонятно,
как до днес съм го проспивал!
---

Добрите писма

Толкова радост извика
писмото с добри новини!
Гледам клеймото на плика
и пътя му смятам във дни.

Мисля си: значи, когато
бях вчера така натъжен,
листчето с радост богато,
е вече летяло към мен.

Значи, така ни се струва
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува –
добрите писма са на път!

---

Песен за приятелството

Казва се приятел пръв,
Но защо е той такъв?
Затова че пръв полита
в огъня да те спеси, пръв,
и без да се запита
прав ли си или не си.
Пръв за теб леда пролазва,
пръв за теб пролива кръв
ето – затова се казва,
че приятелят е пръв!

(от "Бяла приказка")

---

Есенно утро

Като петел огромен и червен
– защо във този вид и сам не зная –
надникна днеска есенният ден
в прозореца на хладната ми стая.

- Глупак с глупак! – ме клъвна стръвно той –
Със книгите ще ми се разтакава!
Око-ко-ри го този поглед твой,
недей пропуска красота такава!

Вий туй ръждиво огнено хоро
на мойта перушина във гората,
виж тоя чер, извит като перо
асфалтен път излъскан от водата,

виж онзи електрически кантон,
взел яркия кармин на моя гребен,
и виж небето, в чийто нежен тон
потънал съм като във сън вълшебен!

- Да - казах му, - красив си, но все пак,
макар че за окото ще е жалко,
във тенджерата с белия капак
студът ще те натика подир малко!

Но той все пак не спря да ме кълве:
- Е, именно! Не ще ме виждаш зиме!
Днес тук опий се с мойте цветове
и ако можеш в думи опази ме! –

…Това и правя, но не знам, дали,
избрал такава форма причудлива,
предал съм как сърцето ме боли
от туй, че и таз есен си отива.

---

Тя си посипва главата с пепел

Във малка сладкарница ний двама седим
и ти я запълваш със мигли гъсти,
а пък аз, изнервен, сред пепел и дим
махам йодни от пушене пръсти.

Не, само ако знаеше за мене какво си,
би казала "да" завчас,
на теб не са ясни тези въпроси
и затуй говоря аз.

Ти за мен си всичко. Не роза и не блен.
Аз без теб съм нещастник последен.
Ти си абсолютно всичко за мен
и не можеш ме остави тъй беден.

Ти си тука тоз въздух, туй стъкло, тази маса,
ти си вънка слънцето и белите брези,
ти си в къщи машинката, която ръждяса
от пролетите по тебе сълзи.

Ти си бръсначката сутринта
и ти си кръвната фибринна мрежа,
която мигом ми спира кръвта,
когато със теб се порежа.

Без фибрин човек свършва със празни вени,
а без слънцето сякаш е слеп,
а ти... ти си всички неща изброени,
как искаш да живея без теб!

Тъй говоря аз, нервен, спиртосан и свит,
мумифицирано кухо човече,
на което таз пепел придава вид,
че само се разпада вече.

А под тъмнокеремидена коса твоят ирис
блести тъй тропичнозелен.
Този поглед, този глас, този мирис,
боже мой, те са всичко за мен!

Ти за мен си всичко. Започвам пак.
Цял следобед как тука седиме,
дай ми със кимване мъничък знак,
по слепите очи погали ме...

Но ти се посипа... Не внимаваш никак...
Позволи да те почистя с ръка.
Та ти издуха съвсем пепелника,
кой те кара да прихваш така!

Падам си по Валери Петров. Някои от нещата тук ги бях чел. Други - не и се радвам, че сега има откъде да си ги попоглеждам. А бе ти преведи Шекспир, пък после им гледай сеира на сънародниците! А В. П. не мирясва с това. Сигурно един ден като го вземе трамваят окончателно от "Попа", пак ще напише нещо.

Къде ли съм си загубил "Петте приказки"? Прищя ми се пак да ги прочета.

С благодарност към Марта и с много любов -
че ме срещна отново с Валери Петров! Very Happy

ХуЛитер Записан(а): May 06, 2006 Мнения: 14

КРАЙМОРСКО ПЛАДНЕ

Отвесно слънце без пощада,
което прави да слепят
бутилките от лимонада
покрай асфалтовия път,

което багрите изтрива
с потока си металнобял,
така че бръмбара заспива
в скафандъра си прегорял

и жабурняка чака мрака
страстта си за да закрещи,
и дреме в плитчините рака
с разчекнати от зной клещи.

И само в пареща пътека
край прашния автомобил
извил петата си, човека
подскача, вадейки бодил

и във колата разкалена
като във фурна влиза той,
и пълни тънката антена
слухът му със тромпетен вой

и сред миришещи пластмаса,
и каучук, и дунапрен,
човека чувства как това са
неща умиращи за ден,

и как със тях съвсем напразно
опитва се да утеши
нетрайната си протоплазма,
която слънцето суши.

Валери Петров

Гост

Да, Марте!
Мерси, че ни показа и ни напомни за един от големите ни творци!

Бих качила всичко негово, стига да имам време. Е, много се засилих, но аз и без друго имам само една негова стихосбирка и една антология, в която е включен.

***
Дали туй случи се, защото
от тази искра между нас
така спои се съществото,
наричано от мене "аз",

със другото, което вече
зова по навик само "ти",
че колкото да сме далече,
едно се чувстваме почти -

не зная, но с вълна гореща,
секунда траяла едвам,
тъй както винаги усеща
човек, че съществува сам,

със ясност неопровержима,
днес в шест и четвърт след обяд,
почувствах, че и теб те има,
че нейде си на този свят.
-----------

Човекодните

Човекодните бягат
студени, без сърце
и бръчките си слагат
на твоето лице

и под какъвто ъгъл
и да се снемеш ти,
не, не, не си се лъгал-
кросното се върти,

върти се и навива,
и то не с плат, а с дреб,
и сива перспектива
открива се пред теб -

ах, въпреки че имаш
в резерва някой ден
и колкото да взимаш
вида на примирен,

все пак е неприятност,
че след живота тук
по всяка вероятност
не ще последва друг!
--------

Тоз живот

Не че ми е леко на душата
в този час пред есенния здрач,
но ми радва някак сетивата
пъргавия тенисен играч,

който като праскова откършва
топката, вгнездила се в телта...
Ах, не искам тоз живот да свършва
през еднопосочната врата

и да знаех фаустовско слово,
бих започнал още в този миг
не от младост, а съвсем отново,
от първодихателния вик!

Но си мисля: ако бях туй бебе
или там едно от тез деца,
то нали не бих те имал тебе,
мой живот, изпълнен със лица,

с гласове, с приятели, с играча,
с Витоша във синкава мъгла,
с тролейбуса, който там закача
своите пияни пипала...

Не, да се разменям не желая,
моя си живот аз искам тук.
Бил към края, нека е към края!
Тъжен, весел - тоз и никой друг!

Жак Превер в превод на Валери Петров

***

Вратата на банята е заключена,
но слънцето влиза през прозореца
и се къпе във ваната,
и се смее във пяната,
а сапунът плаче, защото
му е влязло слънце в окото.

***

Фиеста

И чашите бяха опразнени,
и бутилката - с гърло разбито,
и вратата беше заключена,
а леглото - широко открито.

И безбройни звезди от стъкло
ни предсказваха щастие в тая
като в приказка великолепна,
отдавна неметена стая.

И аз бях мъртвопиян
и с бумтящо от радост сърце,
а ти беше пияна и жива,
и гола в мойте ръце.

***

В една "хубава" сутрин

При всички премеждия, каквито да бяха,
той от нищо и никого не бе чувствал уплаха -
беше храбър наистина,
така че, когато
в една хубава сутрин
му се стори, че вижда
нещо отвън
той каза си: "Нищо!
навярно е сън!"
И сигурно имаше за себе си право
да го казва с такова убеждение здраво -
вън нямаше нищо наистина.
И когато във същата
тази хубава сутрин
чу, че някой го вика
от къщния праг,
той пак каза си: "Никой!"
и влезе си пак.
И пак беше прав така да си казва,
но тоз път усети как страх го полази -
вън нямаше никой наистина,
но той се почувства
в тази хубава утрин
от света тъй далече
и самотен дотам,
че в действителност вече
не бе истински сам:
тези Никой и Нищо, плът добили зловещо,
бяха влезли в дома му като Някой и Нещо!

***

Като по чудо

И, като по чудо, оказва се, че
едно портокалово младо дръвче
е отрупано с плод. И, като по чудо,
към него спокойно върви един мъж,
който движи краката си не наведнъж,
а, като по чудо, един подир друг.
И, като по чудо, зад него се белва
една каменна къща с цветя в някаква делва.
И, като по чудо, мъжът стига дръвчето,
спира, откъсва си един портокал
и, като по чудо, го обелва, изяжда,
утолявайки така своята утринна жажда,
изплюва му семките и хвърля кората
далече към пътя. И, като по чудо,
се усмихва на слънцето, което изгрява,
като по чудо, и го заслепява,
и той мига насреща му и се завръща
във бялата къща
и, като по чудо, във нея открива
още спяща жена си и тя е красива,
особенно както е, като по чудо,
съвсем гола под слънцето, и той се навежда
и, като по чудо, възхитен, я разглежда,
а слънцето стопля я със свойте лъчи
и тя се усмихва, отваря очи,
и, като по чудо, той нежно поставя
въху бедрото й свойта ръка
и леко я гали, и тя го оставя,
като по чудо, да действа така.
А високо
в небето
с посока -
морето,
като по чудо, едно прелетно ято
преминава над бялата къща, в която,
като по чудо, зад леката тента
мъжът и жената се любят в момента,
над тях двамината
и над градината,
и над портокаловото младо дръвче,
което, незнаейки какво туй влече,
хвърля сянка над пътя в минутата точно,
в която, мърморейки, по него пристига
един божи служител със нос в божата книга;
и сякаш нарочно
той стъпва точно
върху кората, която мъжът
преди малко е хвърлил на селския път,
и както си мисли за рая и ада,
се подхлъзва и пада
като по...
като подхлъзнало се черно кюре,
което е смятало, че постъпва добре
с това, че въздава
на господа слава,
четейки молитви
в една утрин такава

***

В моята стая

Някои ден ти ще дойдеш във
моята стая.
Казвам "моя", макар че
чия е, не зная.
Беше празна, когато
влязох тук един ден,
и нямаше друго
във нея освен
наниз чушки червени,
като малък пожар,
на стената отсреща,
белосана с вар.
Останах и вече
тука дълго живея
и всеки ден чакам
да дойдеш във нея
Не правя нищо, тоест нищо сериозно,
сутрин издавам гласове на животни,
магарешки рев, кукуригане, лай,
и защо ли го правя, един дяволът знай,
но ми става приятно да играя така;
играя си също и със своите крака,
краката са всъщност много разумни,
с тях можеш да идеш много далече,
ако, разбира се, ти се иска да ходиш,
а когато пък искаш да стоиш у дома си,
те остават си с теб и ти правят компания
и измислят за теб безброй занимания,
чуят ли музика, краката танцуват,
как се танцува без крака? Въобще
човек трябва да бъде - както често и бива -
наистина тъп за да прави такива
ужасно тъпи човешки сравненеия,
като "тъп като крак" или пък "безгрижен
като врабче". Врабчето едва ли
е вечно безгрижно. То безгрижно е сигур
само когато си няма грижи,
а когато си има, и то,
сто на сто,
е доста угрижено. Какво знаем за него?
То даже не се и нарича с туй име,
човекът решил е да го нарече
така точно и много любопитно е, че
ако дълго повтаряш тази дума "врабче",
тя губи смисъл. Въобще имената...
Юго бил Виктор, а Русо бил Жан-Жак.
А не може ли иначе да бъде все пак:
"Керван бонапарти вървеше в пустинята."
"Дромедарий възлезе на пресийския трон."
"Императора пусна своя кон във галош."
Какво толкоз му има и звукът не е лош,
лошо е само, че след тях Тим-Там-Том
уж е с три имена, пък се движи пешком,
а това е ужасно опасен симптом,
защото след него върви Еди-кой си,
а подир Еди-кой си иде Еди-какво си
и всеки от тях във себе си носи,
колкото там да рева и да лая,
единствена мисъл
и таз мисъл е тая,
че ти ще доидеш във моята стая.
Ще дойдеш и дрехите си
ще хвърлиш на стола
и пред мен ще застанеш
неподвижна и гола
във свойта невиждана
до днес красота,
ослепително бяла,
с червени уста,
по-червени от чушките
на стената отсреща,
и ръка аз към тебе
ще протегна гореща,
и двама ще легнем,
аз до теб, ти до мен ...
И туй само го мисля,
но знам, един ден
във тази моя -
не моя стая,
днес или утре,
ти ще дойдеш накрая!

Smile

Докато се питам къде живеят стиховете и кой приготвя топла супа за тях, откривам и такива, които вместо да искат покрив и хляб, ми предлага стая и прозорец... А аз решавам какво да видя през него... Ето един такъв стих :

Светъл прозорец

Замръкнали в хижата с моя приятел -
той готвеше вече, пристигнал едва,
а мене, помощника, беше ме пратил
с фенерчето вънка да търся дърва;

и както се връщах с куп съчки корави,
видях го в квадрата, към мрака открит,
незнаещ, че някой го гледа, да прави
вечерята проста: да драсва кибрит,

да чуква яйце о ръба на тигана,
солта ненамерил, да клати глава...
И както го гледах, във миг ме обхвана,
изпълни ме цял радостта от това,

че можех така да го гледам отсреща
във тоя квадрат, сред нощта осветен,
без страх, че ще стана свидетел на нещо,
което би искал да скрие от мен.

Валери Петров

Благодаря, Гергана.

Сред електрониката

Дотам я докарахме в този наш век,
че съвсем се обърка напоследък човек.

Днес във лятното пладне, тъкмо бях си заспал,
през съня ми проникна електронен сигнал

като някакво гукане… Сънен скачам на крак,
но не знам отде иде настойчивият знак.

Телефонът е ням и мълчи GSM-ът,
във компютъра също не се крие проблемът.

Поглеждам, уплашен, навън през стъклата,
Да не би – както случва се – да ми вдигнат колата.

И откривам причината сред липата разлистена:
оказа се, гукала гугутка наистина!

Тинтявата

Бих го взел преди известно време
тоя стар турист с голо теме,
услужлив и мек съм общо взето
возил съм мнозина по шосето,
пък сега надолу слизах празен
и навярно по - разнообразен
моят път би бил и бих узнал
нещо извън своя си квартал –
но спирачките натиснал вече
порива ми изведнъж пресече
лоша мисъл: от таблото вчера
някой ми свали електромера,
завчера един ме нагруби -
откъде да зная, може би
да е именно от тях и тоя?...
И не спрях, и гледах до завоя
стария човек да се смалява.
А държеше китка от тинтява
и навярно беше не от тия,
дето ще ти сторят мръсотия.
И си казах, леко огорчен:
- Утре ще си спомни той за мен
как съм го отминал и на други
ще откаже своите услуги,
и така нататък до безкрая...
Дребен случай, но след него зная
как и ние, меките, учтивите
ставаме от грубите и дивите,
ставаме железни, нелюбезни
със беззвездни във душата бездни.
Хора на доброто не умирайте!
Първите си пориви не спирайте!
Още сме едни във други сплетени!
Още е тинтявата в ръцете ни!

Поетът

В памет на Николай Ников

Под прохладния навес те гледат със смях
как чудакът, на всички известен,
олюлява се, пийнал, недалече от тях,
във прегръдка със прашния кестен.

Ха да тръгне - не тръгва. Ха да тръгне - не ще.
Трети път - пак възпира го нещо...
Но най-сетне, под слънцето, виждат го те
да пресича платното горещо

и да сяда сред тях. Смешен, да, но след ден
ще си спомня - без смях - обществото,
как е викнал на келнера : - Една бира за мен
и две кофи вода за дървото!

Exclamation

ХуЛитер Записан(а): Mar 11, 2005 Мнения: 751

Малко от "Копче за сън"? Smile

... "Ах, ако го загубя, какво ще правя?" - вайкало се старото кенгуру. Но при тези думи се досетило, че внучето му и досега, като си растяло,ставало всеки ден друго и значи то, старото кенгуру, всички дни, през които не било с малкото, го било загубвало! (Не го ли разбираш това? Нищо. Ще го разбереш, като пораснеш.)
"Глупаво торбесто млекопитаещо! - казало си старото кенгуру. - Бягай да го търсиш!"
A за да стигне до Австралия, където било отишло внучето му, трябвало да мине морето и то скочило и заплувало. Но морето било много голямо и старото кенгуру започнало да губи сили и за малко щяло да се удави, защото книгите в торбата му натежали.
- Намокрили се - допълва Оги.
- Да - съгласява се дядо му. - И то започнало да ги изхвърля една след друга, една след друга и най-после стигнало до брега на Австралия. И понеже било много уморено, легнало на пясъка и заспало.
- Ама ще си намери ли внучето? - попита Оги.
- Разбира се - казва дядо му. - Само че първо трябва да си почине. Хайде, спи, кенгуру! Спинкай и ти, Огинце!
Време е да спиш,
на, за пример виж:
даже кенгуруто,
дето е прочуто
с дългия си скок,
спинка сън дълбок,
а пък ти не спиш,
мой чудесни Миш,
мое малко внуче,
мое кенгуруче,
мое кукумяче,
мое "но обаче"...

Smile

Мама

Косата на мама
е светла и мека.
Ръката на мама
е нежна и лека.

Тя много е мила
и много добра е,
даже когато
не й се играе.

Но често до късно
мама я няма-
тя работи в нейната
служба голяма

и само от работа
ми телефонира,
но това не ми стига,
то се разбира,

и истински хубаво
е в нашата къща
само когато
тя от служба се връща

И погалва косата ми
с уморена ръка...
Когато порасна,
ще направя така,

че тя да не работи
през целия ден...
или нека работи,
но нещо при мен!

***
И нещичко из"В лунната стая"

"Всички вън играят,
с вик е пълен двора,
но какво ли знаят
възрастните хора?

Те са всички същи-
ужким все добри -
а те връзват в къщи,
казват ти: - Свири!

Ах, от всички жестокости най-страшната тази е!
Какво безобразие! Какво безобразие!

А денят е кратък,
времето минава,
за игра остатък
даже не остава!

Вън крещят децата,
гонят се със смях,
само теб, горката,
няма те сред тях!

Ах, от всички жестокости най-страшната тази е!
Какво безобразие! Какво безобразие!

ХуЛитер Записан(а): Mar 11, 2005 Мнения: 751

Домъчня ми.
Ама пък сега - малко от "Пук":

-Аз съм страшния Хрили
с ужасните челюсти,
тъй че не разчитай
на своите прелести!
Виж ми зъбите само! Като скръцна със тях,
всичко живо тук долу си умира от страх,
х-р-р-ц!
Аз нямам приятелки
и нямам приятели,
и каквито съм имал,
от мене са патили!
Тъй че бързо готви се, безразсъдно дете,
във очите на Хрили твойта смърт се чете
х-р-рц!

- Ах, колко съм сънна и странно богата,
как в седефа ми чуден се прелива дъгата
и как пия наслада, ах, щом нещо попада
във душата ми нежна и я кара да страда! ( Smile

)

- Срещне ли те октопод -
край на твоя млад живот!
Осем крака, осем крака
вият се и гънат в мрака,
и от тези осем крака
всеки за игра те чака!
Аз протягам ги така,
сякаш давам ти ръка,
но смъртта ти, но смъртта ти
в туй приятелство се мъти,
ще обвие то врата ти
осем пъти, осем пъти! Smile

))))))

- Има във морето на детските игри
бисерче, което ни прави по-добри.
А где ли е туй бисерче?
Не знаем, но си мислим, че....

Very Happy

ХуЛитер Записан(а): Aug 30, 2006 Мнения: 49

Жалко, че няма възможност тук да се качи архив от гласове. С удоволствие бих качил няколко неща, прочетени от самия Валери Петров. Сред тях любимо ми е "Простите неща" ("Колко глупав съм бил, че съм писал/ само умна щом имал съм мисъл..."). А и Радичков имам в звуковия си архив...
Е - и това ще стане... Smile

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите