Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Erin
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13904

Онлайн са:
Анонимни: 381
ХуЛитери: 3
Всичко: 384

Онлайн сега:
:: DanielKing
:: Elling
:: LeoBedrosian

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Ноември 2020 »»

П В С Ч П С Н
            1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30           

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
ХуЛите :: Виж тема - * * *
.: Търсене :: Списък на потребителите :: Групи :: Профил :: Влез и виж бележките си :: Вход :.

 
Започни нова темаРепликирай в темата
Виж предишна тема Влез и виж бележките си Виж следваща тема
Автор Съобщение
Hipitto
ХуЛитер
ХуЛитер


Записан(а): Nov 28, 2004
Мнения: 5
Място: Видин

МнениеВъведено на: 05 Дек 2004 01:44:04 » * * * Отговори с цитат върни се горе

За да възкръснеш, трябва да умреш. За да умреш, необходимо е да си живял.
Живеех като вятъра в косите на жена. Долавях аромата на дните и оглушавах от апокалиптичния писък на минутите. Опитвах се да уловя и да задържа секундите в шепите си. А някъде там Някой умираше. Някой който носеше моето небе в очите си. Някой, без когото животът изпадна в агонизираща абстиненция. Умираше сам.
А светът препускаше наоколо в екстаз, опиянен от собственото си съществуване - жесток и безгрижен като дете. Жаден за още и още живот.
Стоях отстрани и наблюдавах потока на времето. Не ме докосваше. Сменяха се бързеи и тихи води. Сменяха се хора. Сменяха се любови и омрази. А нещо в мен бодеше като острие на нож, пронизало сърцето. Блестеше като сълза в окото та любим. Шепнеше, но не разбирах думите, излезли от древни, забравени заклинания на изчезнали в хилядолетията жреци на езически племена.
Надигна се бунт от копнеж - по нещо неестествено и страшно. Непознато. По човек. По някого. По едно топло рамо, до което всички тревоги да стихват. По една-единствена нощ, когато заедно ще търсим звезди в мастиленото небе. По път, който да извървим докрай.
Страстта копнееше за триумф над прозаичното. Разумът развяваше бяло знаме, а над бойното поле кънтеше победният крясък на инстинктите. И върху всичко се стоварваше тежестта на времето. Вериги от танковете на годините премазваха всичко по пътя си напред към хоризонта на вечността. Хоризонт, който не си способен да достигнеш, ако си сам.
Посреднощ въздухът в стаята ми кънти от вика на едно име. Името на болката. Името на непоносимата нежност. Името на онзи Някой, който завинаги остава там някъде назад, "пак на двадесет и две". По завесата искрящ паяк плете сребърна мрежа, разказвайки мита за майка си Арахна. Слуша го единствено тишината на нощта. А може би го чува цялата Вселена. Аз не - имам си своята лична приказка, която никога не разказвам дори на себе си. Защото някои приказки са страшни.
Сънят облича карираната риза на обичан докрай, до изнемога мъж. Една жена се пита къде е Бог. Има ли го? Струва ли си?... Защо вече не се случват чудеса?
Защото Бог принадлежи на своя свят, на своето време и на своите хора. Единствено. Защото тук сме само ние, а помежду ни зеят черни бездни, пълни с нещо по-смъртоносно от отрова.
Безразличието!
Скръбта от незаслужената обида на Живота!
Яростта заради непоправимото!
И този копнеж. Копнеж по безнадеждно изгубеното! По пропуснатите възможности.
Когато една липса стане твърде силна, преставаш да я чувстваш. И се превръщаш в поредния аскетичен съзерцател, притихнал в очакване на момента, когато ще може да потърси сметка за грубиянските шеги на Космическия шегобиец - този малък инфантилен негодник. Поредният удавник, изхвърлен на брега на времето.
Нечия ръка пише историята на безкрайността, а безвремието се превръща в нейно единствено измерение. Нечий спомен бавно избледнява под стъпките на дните ни. И ето но в прахта! Отново сме в началото на всичко.
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка Изпрати e-mail на потребителя Посети сайта на потребителя ICQ номер
ty
ХуЛитер
ХуЛитер


Записан(а): Dec 04, 2004
Мнения: 1

МнениеВъведено на: 05 Дек 2004 22:22:46 » Re: * * * krasivo,poznato use6tane...bravo hipitto! Отговори с цитат върни се горе

Hipitto написа:
За да възкръснеш, трябва да умреш. За да умреш, необходимо е да си живял.
Живеех като вятъра в косите на жена. Долавях аромата на дните и оглушавах от апокалиптичния писък на минутите. Опитвах се да уловя и да задържа секундите в шепите си. А някъде там Някой умираше. Някой който носеше моето небе в очите си. Някой, без когото животът изпадна в агонизираща абстиненция. Умираше сам.
А светът препускаше наоколо в екстаз, опиянен от собственото си съществуване - жесток и безгрижен като дете. Жаден за още и още живот.
Стоях отстрани и наблюдавах потока на времето. Не ме докосваше. Сменяха се бързеи и тихи води. Сменяха се хора. Сменяха се любови и омрази. А нещо в мен бодеше като острие на нож, пронизало сърцето. Блестеше като сълза в окото та любим. Шепнеше, но не разбирах думите, излезли от древни, забравени заклинания на изчезнали в хилядолетията жреци на езически племена.
Надигна се бунт от копнеж - по нещо неестествено и страшно. Непознато. По човек. По някого. По едно топло рамо, до което всички тревоги да стихват. По една-единствена нощ, когато заедно ще търсим звезди в мастиленото небе. По път, който да извървим докрай.
Страстта копнееше за триумф над прозаичното. Разумът развяваше бяло знаме, а над бойното поле кънтеше победният крясък на инстинктите. И върху всичко се стоварваше тежестта на времето. Вериги от танковете на годините премазваха всичко по пътя си напред към хоризонта на вечността. Хоризонт, който не си способен да достигнеш, ако си сам.
Посреднощ въздухът в стаята ми кънти от вика на едно име. Името на болката. Името на непоносимата нежност. Името на онзи Някой, който завинаги остава там някъде назад, "пак на двадесет и две". По завесата искрящ паяк плете сребърна мрежа, разказвайки мита за майка си Арахна. Слуша го единствено тишината на нощта. А може би го чува цялата Вселена. Аз не - имам си своята лична приказка, която никога не разказвам дори на себе си. Защото някои приказки са страшни.
Сънят облича карираната риза на обичан докрай, до изнемога мъж. Една жена се пита къде е Бог. Има ли го? Струва ли си?... Защо вече не се случват чудеса?
Защото Бог принадлежи на своя свят, на своето време и на своите хора. Единствено. Защото тук сме само ние, а помежду ни зеят черни бездни, пълни с нещо по-смъртоносно от отрова.
Безразличието!
Скръбта от незаслужената обида на Живота!
Яростта заради непоправимото!
И този копнеж. Копнеж по безнадеждно изгубеното! По пропуснатите възможности.
Когато една липса стане твърде силна, преставаш да я чувстваш. И се превръщаш в поредния аскетичен съзерцател, притихнал в очакване на момента, когато ще може да потърси сметка за грубиянските шеги на Космическия шегобиец - този малък инфантилен негодник. Поредният удавник, изхвърлен на брега на времето.
Нечия ръка пише историята на безкрайността, а безвремието се превръща в нейно единствено измерение. Нечий спомен бавно избледнява под стъпките на дните ни. И ето но в прахта! Отново сме в началото на всичко.
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка
soultraveller
ХуЛитер
ХуЛитер


Записан(а): Jun 01, 2006
Мнения: 6

МнениеВъведено на: 29 Юни 2006 10:26:25 » Re: * * * Отговори с цитат върни се горе

Hipitto написа:
Аз не - имам си своята лична приказка, която никога не разказвам дори на себе си. Защото някои приказки са страшни.



Точно тази приказка си разкажи, макар и само на себе си. Само така ще се освободиш от страха си и ще видиш, че това е само една страшна приказка. Нищо повече.

...и ще спреш да обвиняваш несправедливо Космическия шегобиец Wink
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка
LadyDy
ХуЛитер
ХуЛитер


Записан(а): Jun 09, 2004
Мнения: 53

МнениеВъведено на: 29 Юни 2006 18:31:42 » подарявам си го...! Отговори с цитат върни се горе

Подарявам си този вик на Неспокойния Дух! Тази жажда за Негово Величество Чудото! Този копнеж за Сбъдната Приказка...

Това не е коментар. Просто си го копвам за спомен и ти благодаря, Hipito

Laughing

П.П. А sulzica е права - няма страшни приказки, ние ги правим такива, като се страхуваме да се изправим срещу чудовищата в тях...

Laughing

_________________
"...Дърветата като антени
долавят сигнали за бедствие,
но пробитият кораб просто
не иска помощ..."
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка ICQ номер
Покажи мненията преди:      
Започни нова темаРепликирай в темата
Виж предишна тема Влез и виж бележките си Виж следваща тема
Не можеш да пускаш нови теми
Не можеш да отговаряш във форума
Не можеш да редактираш мненията си
Не можеш да триеш свои мнения
Не можеш да гласуваш във форума



Powered by phpBB version 2.0.21 © 2001, 2006 phpBB Group
Theme template LFS NewBoxBlue v.1.0.2 designed by LeoSoft © 2016 www.leofreesoft.com