На гости на село

На гости на село

Избяга, скри се студената, мразовита зима.Топлите слънчеви лъчи погалиха земята и всичко се събуди за нов живот.Треви, цветя, хора, животни побързаха да посрещнат най-хубавия сезон-пролетта.И тя им се отблагодари като им даде свежи сили, любов и доброта. Малкият Петърчо гледаше промяната и се радваше по своему на заобикалящия го свят. Той беше на шест годинки и възприемаше всичко като едно голямо чудо. Защото, мислеше си той, ако питаха мен, нека винаги да е топло и зелено. Да, ама тогава пък нямаше да има сняг и ледени пързалки. Какво пък, заключи Петърчо, нека да си бъде както си е- да има пролет, лято , есен , зима.
Тази пролет родителите на Петърчо решиха да го заведат при баба и дядо на село. Той много ги обичаше и с желание тръгна за село. Пристигнаха по тъмно, вечеряха и го сложиха да спи. Изморен от пътуването, той заспа веднага. Сутринта го събуди едно мощно: “ Ку-ку-ри –гууууу-аа”.Той потърка очи, спомни си , че е при баба и дядо и не чака да го повикат. Сам се облече и слезе долу, в кухнята. Там вече се бяха събрали всички. Баба Мария приготви закуска и ядоха с голям апетит.А и как иначе- къде в града това току-що издоено мляко от кравата, вкусното домашно сирене и масло, пресните яйца, сладкото от ягоди. Родителите на Петърчо си заминаха, бързаха за работа. Уговориха се той да постои на село, да си починат и те, и той. Дядо Петър грабна ръката на внука си и го поведе:
- Ела, моето момче, докато баба ти ошета и ни приготви вкусен обяд, аз ще ти покажа интересни неща. Ти досега не си виждал животните, които живеят тук, на село. Приготви се, ще те запозная с обитателите на нашия стопански двор. Слушай!
Петърчо напрегна слуха и от далече дочу: “Ко-ко-ко-ко”. Пред него изникна курникът, където живееха кокошките и от там се носеше това гальовно”кококане”. В заградено смрежа място се разхождаха бели и пъстри кокошки, голям петел и две майки с пухкави жълти пиленца, които вдигаха врява до небето със своето писукане. Петръчо бутна кучето Мурджо, което много искаше да му обяснява.
- Дядо, и тези пиленца ли ще станат кокошки и петли, много ми е чудно.
- Да, майките им сега ги учат да се хранят, за да пораснат. Затова е това “ ко-ко”. Неусетно жълтите пиленца ще хвърлят затните си перца и ще се превърнат в кокошки и ще започнат да снасят яйца. Сега това правят големите кокошки. От тука баба ти взе пресните яйца ,които ти така сладко изяде на закуска. А петелът е мъжът в курника, командва и се грижи за пернатото си семейство. Той те събуди днес със своето “ ку-ку –ри –гу”.
Петърчо с възхищение гледаше едрия пъстроперест петел, с голяма човка и красив червен гребен, важно- важно пристъпващ сред кокошките. Така е навсякъде- таткото е главата на семейството , нали?Дядо Петър дръпна внука си, защото друг звук се чу пред тях. В обора кравите бързаха, искаха да ги изведат на паша в полето, да си отскубнат прясна зелена трева. Петърчо се опули – една голяма крава на бели и тъмни петна ги гледаше и изведнъж отвори уста: “Мууууу-уу”.
- Ето на такъв език говорят кравите- не спираше дядото. Ела да видим теленцето на Васка- така се казва майка му.
А теленцето вече се беше мушнало под корема и като сладко и звучно сучеше сладкото и топло мляко. Петърчо беше виждал крави и телета само на картинка и по тлевизията. Малко го достраша , но дядо не пускаше ръката му. В обора имаше още две крави- те лежаха и преживяха.
- Дядо, защо дъвчат дъвка?
- Ох, Петърчо, разсмиваш ме! Кравите не дъвчат дъвка, а преживят. Част от приетата храна се връща от стомаха в устата и те я дъвчат , за да стане още по-дребна, това е преживяне.
Петърчо остана захласнат да гледа и му се искаше да докосне кравата, но не посмя. “ Тя е голяма, но изглежда добричка с тези големи влажни очи” си помисли той.
Обиколката продължаваше, “беееее-беее”
- Чуй, овцете ни викат. Нетърпеливи са да се запознаят с теб. Това е тяхната къща , нарича се кошара. Заградена е с плетена дървена ограда, да не побягнат сами навън, че ,зер, понякога може и Кумчо – Вълчо може да им дойде на гости.Това сега рядко става, но преди години през зимата вълците често са ги нападали. Виж, имаме четири агънца, гледай как припкат и се гонят. Те също сучат мляко. Млякото на овцете е много вкусно и мазно, от него става чудесно сирене и кашкавал. На есен пък стрижем овцете с големи ножици и от вълната им жените плетат чорапи, блузи и други неща. А какви хубави платове тъкат във фабриките...
На Петърчо му се зави свят- до сега той нищо не знаеше за домашните животни.
- Ето и две козички имаме. Техните дечица се наричат ярета. Млякото от козите е много полезно. Чуй, как яренцата викат майките си: “Мееее”.
Още не откъснал очи от козлетата , дядо му го дърпаше към конюшнята.
- А това са моите два коня- красавци. Белият е мъжки и се казва Вихър, а тъмният е женски- кобила. Нарекох я Снежана, нищо че е тъмна. Така ми хареса. Иамт си и конче, мъжко е , ела да го погалиш. Не бой се, аз съм тук ! То е много игриво, но още е малко и се върти повече около майка си.
Сега вече Петърчо си глътна езика. “Живи, живи коне! Те цвилят, ритат , пръхтят и са нетърпеливи някой да им сложи стремето и да полети с тях из полето.” Дядо Петър като че ли прочете мислите му и продума:
- А и да знаеш как Вихър умее да вози, аз тъй си говоря. Като го яхна, той най-напред елегантно пристъпва, но като го смушкам с краката- литва като вихър. Нали и името му е такова. Е, като казах името, чаках те, внучето ми, ти да измислиш име на кончето. Хайде, казвай сега! Как? Дорчо?О, чудесно! Ей, Дорчо, свиквай с името си и да помниш, че внукът ми Петърчо те кръсти така! Той ти е кръсникът. Гордея се с теб, момчето ми!
Петърчо важно изпъчи детските си гърди- “аз също знача нещо тук!”.
- Чуй какво ще ти кажа- следобяд като се наспиш, ще те кача с мен на Вихър, да усетиш какво е да яздиш кон.
Петърчо не можа нищо да каже- това надмина всичките му очаквания. Дядо му да има такива коне, а той до сега да не дойде на село. Не, вече редовно ще идва и ще се научи сам да язди Вихър. Дядо му го откъсна от мечтите му:
- Я, че то вече станало обяд и ти сигурно си гладен.Ела още да минем край кочината, където се излежават два шопара. И ги видя, шопарите, де. Две охранени розови прасета се бяха проснали в дървената кочина и като видяха гостите, се раздвижиха и поздравиха с по едно “грух-грух”.
- За Коледа ще си хапнем вкусни паржолки и други отбрани месца. Така е, такъв е животът, потребна е хубава храна за хората. Но до тогава двамата прасчовци хубаво и доволно ще си похаоват и мързелуват.
Нямаше време за мислене, баба Мария вече ги викаше за обяд , а от кухнята се носеха такива аромати! Измиха се и седнаха да се хранят. Все още замаян от видяното, Петърчо внезапно повиши глас:
- Дядо, бабо, защо до сега не сте ми казали, че тук, на село, има двор с такива хубави животни? Да знаете, аз често ще идвам тук, а като порасна , ще уча и ще дойда да живея на село. Там при нас, в големия град, няма такива хубави зелени поля и такива интересни животни!
- Браво, внучето на баба! Тъй, тъй, учи и ела тук на село!От тук излиза всичката храна на хората. Добре да се изучиш, фермата те чака. Твоя е . Ти обичаш земята и животните. Тук ще се чувстваш добре. А сега, прочети молитвата , баби, и ела, Боже да ядем. Добър апетит на всички!

Автор: Петя Дачева Бояджиева

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите