Чудните приключения на Котарака Мъпи

Чудните приключения на Котарака Мъпи

Приятно ми е да се запознаем. Аз съм котаракът Мъпи. Не сте ли чували за мен? Е, сега вече ще научите много. Отдавна си мисля за нещо и понеже вече съм на преклонна възраст, реших да го направя – да напиша моите мемоари, както казват хората.На котешки език е по-скромно – да разкажа за по-важното, което изживях през изминалите петнадесет години съществуване.Започвам от момента, когато котките имат памет и помнят това онова. Мама Писана все ми повтаряше: ” Ти си от знатен род, от ценна порода, баща ти е ангорец. Всички знаят какво означава ангорски котарак.Е, аз съм обикновена котка, но ти приличаш досущ на баща си. “ Сега е време да ви кажа как изглеждам: снежно-бял котарак, с елегантна гъвкава фигура, големи стъклено-сини очи като небето, много приятна влажна муцунка, тънки бели мустачки и дълга масивна опашка. Харесвам ви, нали? Защото и аз много се харесвам. Да. Живеех си спокойно, мама Писана се грижеше добре за мен, учеше ме на хубави неща, искаше да стана възпитано ангорче, с добро държание в обществото. А аз си карах както ми е удобно, къде слушах, къде – не, май повече не. И за това един ден ми се прииска да изляза от къщи и да разгледам какво става на двора, на улицата. Беше ми весело, подскачах, бягах, търкалях се, оглеждах света, изцяло непознат за мен. Играх, играх и огладнях. О, ами сега? Аз не знаех къде съм.Нашата къща я нямаше – около мен виждах много къщи, но нашата се беше преместила на друго място. Свих се до една стена и се разплаках – мяу, мяу, виках мама Писана, но никой не ме чуваше. Ето защо малките деца не трябва да излизат от къщи сами. Изморих се да чакам и тръгнах през тревата на някъде, стана ми студено, паднах, изкалях си бялото кожухче, почувствах се толкова самотен…Изведнъж чух: “О, какво хубаво котенце. Миличко, ела, ела при мен”. Едно малко момиченце ме взе, прегърна ме и продължи да ми се радва: “Божичко, измръзнало си, изцапало си се, сигурно си и гладничко. Хайде у нас, ще те нахраня”. Сърчицето ми се укроти и се гушна х в топлите ръчички на детето. Повървяхме и стигнахме до голям блок. Качихме се на нещо и то с бръмчене ни заведе нагоре.Момиченцето каза:”Това е асансьор, да знаеш”.После излязохме от бръмкалото, момиченцето натисна едно черно копче и вратата се отвори.Я, колко лесно било с копчета.Влязохме, то не чака и почна:”мамо, намерих това пухкаво котенце до рекичката, на тревата, мокро и гладно.Моля ти се много, нека да си го вземем за нас.” “Ти вече си го взела – каза майка й”. “Дай да го изкъпем, че е кално и ще го нахраним.Дотук добре , но сигурно знаете, че котките обичат да се мокрят и бягат от водата. Е, криво ляво ме отцамбуркаха, аз ритах, мяуках, но накрая мирясах. Стоплих се и вече можех да се нахраня. Такъв глад не съм търпял.Ядох с голям апетит и най-вече се успокоих. Можех вече да се огледам – това не беше къща, а апартамент. Бях чувал за такива къщички у нас преди. Момиченцето беше на седем години и се казваше Яница, а майка и Живка – запознаха се с мен. Не можеха да ми се нарадват, а аз нали бях с добро възпитание, а и вече сит се оставих да ме милват и чешат под брадичката. Измяуках им едно “благодаря”, но те хората не знаят нашия език. Защо не го учат, не знам, мързеливи са, между нас казано.О, извинете. Но скоро се научиха да разбират кое “мяу” за какво се отнася. Яница този ден не спа от радост за мен. И както се смееше весело каза: Момо, ще питам татко, но аз искам котенцето да се казва Мъпи. Харесва ми това име. Аз също го приех – звучеше аристократично, напълно подходящо за мен.
По едно време като се стъмни, голямата врата се отвори и влезе един висок хубав мъж – това чух, беше таткото Дарин. Че като почна пак едно дърдорене, представяне, запознаване и милване, че чак ми се доспа. И си заспах ей така в ръцете на татко Дари. Оттогава най-обичах в неговите ръце да ме галят и пощипват. Никога не му пусках острите си нокти. Заобичах ги и тримата и заживях в старата къща. Само още известно време тъгувах за мама писана. Започнах нов живот. В това семейство всички свиреха на голямото пиано. То беше винаги отворено, все някой дрънкаше на него. Най ми харесваше, когато Яница сядаше да свири, разбирах повече нейната музика. Лягах до пианото и почвах да мъркам, все едно че помагам. Чувал съм, че най-напред трябва само да слушаш за да свикнеш с музиката. И аз слушах, мърках, докато сладко си заспивах. Музиката на татко Дари беше трудна за мен – той пишеше и свиреше джаз. Толкова сложно, застанах до пианото и слушах като омагьосан. Много леко ми ставаше на мъничката ми котешка душица, а и татко Дари така хубаво свиреше, изливаше и той душата си. Ей така приемах аз неговата музика и още повече го обичах. Мама Живка също свиреше, тя пееше народни песни. Понеже и двамата преподаваха музика на учениците в гимназията, всеки ден бързаха за училище. Яница също тръгна да учи и аз оставах сам самичък за музикален кабинетен котарак. Нали знаете, с какъвто се събереш, такъв и ставаш. Дните минаваха. Особено се радвах, когато мама Живка се върнеше от училище. Тогава аз веднага наострях уши и точех езика си. Чаках само да чуя “Мъпи” и като стрела хуквах към кухнята. На наш език това означаваше “Ела да се храниш”. За мен това беше миг на голямо удоволствие. Не се смейте, яденето е най-хубавото нещо, кой го е измислил не знам, но е бил много умен! Ние котките сме много любопитни, на гърба си никога не падаме и искаме всичко да знаем. И често си плащаме за това. Аз по-рядко излизам на терасата, само когато в къщи има хора. Веднъж се препичах на слънце, почти заспивах, когато пред очите ми се мярна чудна картина – на терасата беше кацнало мъничко врабче и ме гледаше с любопитство. Беше детенце, не научило още, че котките много обичат да схрускат някое заблудено птиченце. Аз се присламчих леко, то си стои. Изведнъж скочих към него, но не пресметнах силата си и полетях във въздуха надолу към земята. Паднах, главата ми се замая малко, но се опомних и станах да видя къде съм. Да, бях на тревата пред блока, прелетях седем етажа. Ами сега, отново вън от къщи и сам. Не знам как да се прибера. Измяуках, никой не се отзова, тогава хукнах към един вход и се шмугнах. Затъркалях се по стълбите към мазето, а там е тъмно и страшно. Свих се до едно прозорче и за пръв път се обърнах с молитва към Бога на котките, да ми помогне. Вярвах, че ще го направи!Около мен нещо обикаляше, някакви дребни животни цвъртяха, гледаха ни и бягаха. Беше тъмно, но ако не знаете, ние котките виждаме и през нощта, в тъмното очите ни светят и плашат другите.После научих, че бягащите наоколо животинки били мишки, а котките много обичали да вечерят с тях. Да, ама аз нали бях кабинетен котарак, не бях и чувал за мишки. Боже, кой знае как са се смяли с мен мишоците му с мишоци. Молитвата ми бе чута и когато стана по-светло чух познат до болка глас: “Мъпи, Мъпи”. Останал без сили едва можах да измяукам два пъти. С фенерче в ръка татко Дари притича до мен и ме грабна. Какво облекчение, радост и сълзи заедно.. Горе в къщи ме изкъпаха нежно, нахраниха ме, а аз само мяуках радостно с обич и благодарност. Говориха си, че ме търсили два дни и ме оплакали като изгубено. Но добре, че всичко мина а аз си казах:”Мъпи, не бъди толкова лаком и не гони птичките”. Животът е еднакво тъжен и весел и за хората и за животните. Забелязал съм, че след нещо много лошо винаги има хубави дни.Заредиха се приятни музикални изживявания – Яница свиреше на пианото и учеше и мен като натискаше лапичките върху клавишите. Даже и помогнах по-лесно да научи “Котешкия марш” от Моцарт, като стоях до нея и мяуках в такт. Чудесна музика, също като за котки! Аз наистина станах много образован и ми беше толкова музикално на душата! Когато идваше обяд аз го разбирах по стомаха си и по вкусната миризма от кухнята. А със сърцето си чувствах, че татко Дарин си идва, заставах до вратата и търпеливо очаквах да я отвори и да каже:” Мъпи, здравей.” Ставаше ми весело, радостно и отново се галех около него, посрещах го с обич.
Яница понягока ме извеждаше навън като ми слагаше на вратлето каишка. Аз се дърпах, не исках- това беше унизително за мен. Да не съм куче! Ние, котките, стоим по –горе от тях и не можем да ги понасяме. Чувал съм да казват:” обичат се като куче и котка”, значи не се обичат.

Обаче да спи зло под камък – ето ти ново премеждие. Аз обичах да се вмъквам в полуотворената пералня и да дремя на топло заровен в бельото за пране. Един ден мама Живка се прибрала по-рано и някакъв шум наоколо ме стресна както си сънувах сладки врабчета. Ококорих се и разбрах, че се канят да перат с пералнята. Като стрела изхвърчах навън от пералнята , а мама Живка уплашено отскочи и като ме видя ме подгони. Е, няма как, изядох си порцията бой, грубо казано, но си го заслужих. Мама Живка после ме взе, все още разтревожена и занарежда:”Ах, ти мързеливецо, знаеш ли, че не ми се мисли какво щеше да стане, ако бях включила пералнята.” Но ме прегърна и аз забравих лошото и държание преди малко. Оттогава заобикалях пералната
Какъв бурен живот имах, но нали съм от ангорска порода, орисниците ме орисали да не стоя мирно и послушно на задните си части.
Годините минаваха, а аз остарявах и си завъдих и някои болести. Получих и язва от мойта лакомия. Когато ме болеше стомахът, аз влизах в голямото чекмедже на секцията и там лежах и мълчах. И не се хранех – голямо наказание за мен. Татко Дари ме води на лекар и ми дадоха лекарства. Чекмеджето вече винаги беше полуотворено за мен, когато имам кризи да се приютявам там. Жалко, но веднъж си легнах там и не можах да се справя с болките в стомаха. Разбраха, че положението е много сериозно и отидохме на моя ветеринарен лекар. Бяха и тримата , Яница подсмърчаше. Опитах се да и се усмихна за кураж, но нищо не излезе. След прегледа доктора каза, че този път не може да ни помогне. Каза, че не съм млад и няма да издържа. “Вие сте се грижили за Мъпи много добре и затова той доживя до такава възраст, което е рядко за котките.Но сега наистина идва краят за този необикновен котарак. Аз мога да му помогна да си отиде без болки с една инжекция. Както решите – можете да го приберете в къщи и там да поживее още малко с вас”. И тримата мои стопани, обичани приятели се просълзиха. Татко Дари помълча и каза:”Не, ще си го вземем в къщи. Там ще му е по-леко, а и на нас, искаме да си го погледаме още у дома”. И се прибрахме.Сложиха ме внимателно и нежно да си легна, милваха ме, целуваха ме. Аз измяуках тъжно и изнемощяло, погледнах татко Дари, мама Живка и Яница, моята дружка в игрите с голяма обич и благодарност за живота ми с тях и за това, че ме върнаха в къщи при тях. Така правят добрите хора с големи сърца. За последно си помислих колко много ме обичаха и постъпиха с мен като с най-близкото същество.Аз бях спокоен и признателен за тяхната голяма обич към мен!

Автор: Петя Дачева Бояджиева

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите