Есенна поезия

Хубаво е, vitsavia, богато стихотворение. Smile

Ето едно веселичко цветно, от читанката за трети клас.

Есен

Ах, колко е хубаво! Листата са всички
сякаш от блокче за водни боички:
виж, ясенът, който цял в пламък червен е,
се моли на бука :- Дай жълто на мене! -
а жълтият бук му отвръща :- Съгласен,
но дай ми ти първо червено от ясен!

И толкоз са пъстри и шарени всички,
че няма в боичките толкоз панички,
какви ти панички! - езикът ни даже
не може със думи докрай да изкаже
колко е хубаво!...

и още едно от същия автор

Дъжд вали - слънце грее

"Дъжд вали-слънце грее",
а във въздуха пресен
над града пламенее
разточителна есен:

тук се жлътват пътеки,
там е винен килима -
свои радости меки
всяка уличка има.

И аз, минал оттатък,
извънградския прелез
на живота си кратък
вдъхвам гнилата прелест,

гълтам Витоша близка
под небето сияйно
и така ми се иска
да пътувам безкрайно

в този танц на водата,
в тез лъчи освежени,
на които децата
викат:"Мечка се жени!"

Валери Петров

А ето нещо и от Петър Алипиев

КЪСНА ЕСЕН

Пожълтелите сетни листа
така тихо от клена се свличат,
че на сивия фон в утринта
на въздушни балони приличат.

Паяк чер по дървото кръжи,
по кората му нещо бележи,
но кому ли са нужни, кажи,
тия тънки дантелени мрежи?

Няма мравка по дънера кух
и отнийде не каца мушица.
Само лист, като сламчица сух,
се люлее на тънката жица.

Само пустош сред къра студен.
Почернява отсреща баира.
Глъхне всичко във краткия ден
и тъй тъжно и бавно умира...

И отново Петър Алипиев :

ЕСЕН

Пада вред тишина, глухота.
Тръгват в своя път прелетни птици.
Кацат врани на черни ята
по къртичини и лозници.

И отвсякъде влага и хлад.
Тегне ниско небето сурово.
Свършва вече един кръговрат,
за да почне след време отново.

И какво ми донесе той - страх,
дребни грижи и мънички бури
и на всичко отгоре към тях
една есен сега се притури.

ХуЛитер Записан(а): Dec 26, 2004 Мнения: 1015

Да ви попитам: били ли сте
с късната есен в парка?
Броихте ли вече пилците?
Аз още съм на листата.

Като жълтици пръснати –
щедро, неподредено.
Било що било по къщите –
тук всичко е пито-платено.

Разхождаме се, говорим си,
очите ми стават влажни.
Есента ми е като любовница,
на която не смея да кажа...

А тя си мисли за някого,
при когото отива след мене.
Умилква се и посяга
погледа ми да вземе.

Май се забавих дълго.
Зимата иде на среща.
Отдавна да бях си тръгнал,
ама – не се усещам!

ХуЛитер Записан(а): Dec 19, 2004 Мнения: 24

Много, много ми хареса!
Ще си го чопна Smile

Огън на брега

Ще си запаля огън на брега
от вестници, забравени от лятото.
А топлинката все ще викне някого,
дори само за кавга.

Ще поделим една лула тютюн,
а после ще повикаме вълните.
Червените отблясъци ще скитат
в зелената обител на Нептун.

В забравените лодки ще заспим,
макар че вкъщи чакат ни отдавна.
Димът ще възвиси осанка бавно
в нощта като един изгубен мим.

Ще посинее утрото от студ.
И мокра пепел вятърът ще гони.
И ще са черни мойте панталони.
И плажът ще е черен от мазут.

И може би ще трябва да вървим.
Но боси стъпки в стъпките ни пляскат.
Това е той – изгубеният мим,
в яките ни захвърлил шепа пясък.

Валери Станков

ето на Нези едно есенно, чудничко

Милост(всъщност, няма заглавие!!!)

автор: Nezy

* * *

С тънки хурки
във свилени пояси,
с крехки пръсти
от вис и от песен
вият първите нишки
тополите
на ризата
есенна.

Вретеното сръчно подрипва
и във дланта ми се сипват
свила и пурпур-
преди есента да угасне
и мъглите да чакат напразно
утрото.

Минзухарени тихи сълзи
парват пръстите.
От тополите някой направи
кръстове.

Ризата на есента
отдавна е разнищена.
Гнетяща голота-
преди снега,
преди да се разлистят от дъха ми
върху прозорците
дърветата на зимата.

Студ и миризма на гнило...
Милост!

Нещо от Гриша Трифонов:

Есента на мама

Всяка есен се заричам
да се върна тук.
Мама чака под асмите,
гасне всеки звук.
Дълго, дълго тя се взира
в пътната врата,
чака стъпките ми леки
в есента...
Някой ден ще я целуна,
но кога - не знам.
Свети кротко жълта дюля
в майчината длан...
Пада слънце като пръстен
в бавната река.
Мама тихо се прибира
В есента...

ХуЛитер Записан(а): Oct 07, 2005 Мнения: 6

като казвате нещо есенно, ето нещо есенно и от мен

Есен
Тихо е.Аз стоя сама
и гледам есенните листа.
Гледам пъстрите килими
постлани по пътя.
Тихо е.Аз стоя сама
и гледам през прозореца
есента.
Толкова е красива тя сега.
Есен е.Слънцето не грее тъй силно.
Мисля си за отминалите дни.
Дни изпълнени с живот и радост.
Дни посветени на теб.
Тихо е.Есен е.
В таз тишина изпълнена със спомена,
внезапно чувам стъпки.
Едни стъпки тъй познати.
Усещам ръка на своето рамо.
Обръщам се и виждам теб...
"Ах, слънце мое,
озаряващо душата ми.
Ти си тук!?!"
Прегръщаш ме и внезапно
се връщам назад в щастливите дни.
Есен е. Тихо е.
Аз не съм сама, ти си с мен.
Чувам само как бият сърцата ни
в един ритъм.
И си мисля колко хубаво е че те има.

ХуЛитер Записан(а): Dec 26, 2004 Мнения: 1015

В октомврийската сутрин
ходих нейде из парка.
Гледам, няма ги мутрите!
И дечица се мяркат.

- Бре! - си викам, - човеко,
я се връщай! Къде се
запиля надалеко -
чак във другата есен!

Приятно заразителна стана тази есенна тема. И колкото по-внимателно допълваме думите в нея, толкова по-вероятно ми се струва да харесам есента : ) А край мен има "твърде много град", че почти не е останало място за есен, което съвсем не звучи спасително : )))
Ето още нещо с есенен ритъм :

ЕСЕННА СВАТБА

Есента залудява, троши огледалото,
хвърля сватбен букет зад гърба си и хуква.
Три свенливи липи го улавят,
разкъсват с листата си жълтото –
после дълго се карат с повея коя да е първа.

Есента засиява, прелива октомври
над ръба на мъгливата облачна чаша от звуци -
дъжд звъни, хрипват есенни бури,
гъргорят капчуците...
И дори захарта в кафето извиква "Горчиво"!

Вероятно затова през есента променяме предпочитанията си към напитките: ))) , почти до лятото... Smile

Много е свежо, vitsavia, много ми допадна. Smile

два стиха на Атанас Далчев

ЕСЕННО ЗАВРЪЩАНЕ

Мойто есенно скръбно завръщане
подир толкова пролетни дни
в безутешната бащина къща
с боядисани жълто стени.

Колко много години са минали
по неравния тягостен път,
дето днес мойте стъпки пустинни
като вопли самотно звучат!

Дървесата са сякаш излезнали
да ме срещнат с прострени ръце;
те минават край мене и чезнат
с озарено от пурпур сърце.

А през техните клони запречени
вехне къщата с жълти стени
като някакъв спомен далечен,
като спомен от минали дни.
-------------------------

ЕСЕН НА КЕ ВОЛТЕР

Изстива медлено кръвта
и слънцето изгубва сили;
под бързите автомобили
изхвръкват птички и листа.
Отново скитам аз невесел.
Какво ще кажеш ти, сърце?
Тя е все тази скръбна есен
и тук, в Париж, на Ке Волтер.
Картината е все една:
вида й тъжен не изменят
ни плаващите върху Сена
широки маслени петна,
ни мостовете, чийто свод е
опушван вечно от дима
на толкоз много параходи,
нито крайбрежната стена,
където този миг във здрача
седи разчорлено момче
и гледа как до него скача
на две нозе едно врабче.
Трепери голото дърво,
разтърсвано невем от спазми,
и моето сърце е празно
като напуснато гнездо.
Какво да искам? Вехне всичко:
и сенчестите дървеса,
и книгите на букиниста.
Шуми стъмената река
и като времето тече;
би казал, с нея ще отплуват
стената, зданията, Лувър,
момчето, сивото врабче.

Наистина ли си отива лятото...

Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Лятото ме гледаше.
С очите си отново ме целуваше.
А вятърът се блъскаше във роклята,
прегръщаше нозете й, докосваше
по устните й сянката на залеза
и цялата неспирно я люлееше -
завиждаха му може би ръцете ми...
Завинаги ли? Лятото ме гледаше.
Очите му отново обещаваха
завръщане, по-хубаво от първото -
ний, влюбените, вярваме на лятото.
Ний, влюбените, винаги потъваме
в очите му дълбоки -
в най-дълбокото,
където са зелените съзвездия
на сълзите... Ний вечно се усмихваме.
И устните ни вечно са уплашени.
И вечно, вечно, вечно искаме
да задържиме за минута лятото.
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Бързо се притискаме.
И махаме с ръцете си... И гларуса,
и вятъра, и залеза тържествено
ще съобщят на всеки, че за София
със влака в десет си замина лятото.
По дяволите! Всичко е известно.
Известно е. Но все пак оставете ме
да се удавя в погледа на лятото.
Да ме вълнува беглото докосване
на медните й колене...
И в пръстите,
замрежили лицето ми изопнато,
да прозвучат тръстиките созополски.
Какво, че е известно. Оставете ме
да й говоря и да вярвам с някакво
забравено, детинско изумление,
че ме обича, че е много влюбена,
че винаги ще ме обича... Лятото
ми маха дълго със ръка...

Ах, лятото
не искаше да си отиде...

Христо Фотев

Ровейки насам-натам, си харесах едно такова "есенно" нещо Smile

ДЪРВЕТАТА СИ СКУБЯТ МИГЛИТЕ
в гримьорната на скоротечна есен.
Танцьор, нетърпеливо стигам
изтръпнал, твоя лунен глезен.

Навръх короните об/есен/о
издъхва циганското време -
О мисъл в гроздобер унесена
попий стаеното у мене!

Поети,
нека ви налея вино
/поне това ми разрешете/ -
Вечерята отдавна е изстинала,
а с тайните нахранил съм конете ви.

Николай Павлов

Есен

От севера полека, лека
се спусна с тихи стъпки есента,
обагри във пастел пътеките
и до всяко дворче спря.

Нашари листите във жълто,
другаде обрули клони,
с вечерите хлад нахълта
и по паважа листите подгони...

Наниза жиците с мъниста
и песен птича от небето,
синигерчето прелетя да чисти
и ширна се във плод полето.

Закътах си тъгата на дълбоко
по веселите летни дни,
по тучните ливади на високите,
обвити в маранята планини...

Небето оплоди се с птици,
поели хилядолетни бъднини,
засвири вятъра във жиците
и опустяха хълмове и рътлини.

Селата сгушиха се, хлопнали врати,
дворчета изпълниха се с шума
и в очакване на пролетните дни,
която с повея ,капчука ще ни извести![/color][/size]

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите