Есенна поезия

Както си седях и аха-аха да ми стане есенно, се замислих колко стихотворения за есента знам. Сетих се за няколко. Едното си го тананикам често Smile

Да вземем да си направим една "колекция" от есенни стихчета, а? Smile

Ако нещо сте чели, ако нещо сте писали, ако просто се сетите за нещо есенно, споделете го тук.
Ето онова, което си припявам наум. Авторът е Христо Караславов и е една невероятна песен на група "Иванът".

Отвъд есента

Тя се усмихна. Аз й махнах с ръка
и есента като бисер проблясна,
разби се тихо, потъна вдън вода.
А тя ми каза: - Знаеш, вече си там,
където всяка дума носи опасност.
А аз само небрежно свих рамена.
Защото в дни от отвесни стени
и от улици безцелни и тесни
с богове, предричащи свойта смърт,
един човек бе посял дърво,
дървото – птици, а птиците – есен.
И есента ни пазеше до свойта гръд.

И мои есенни братя, мои странници,
замечтали за вечното лято,
мои светли сестри,
нарисувани в самота,
всички пътищата стигат до наш'те врати
и разказват за нас, когато
сме далече от себе си, отвъд есента.

Та ти бе слънцето на онзи стар двор,
не се оставяй да залезеш без време,
не се оставяй да оставят по теб следи
всички тези недостигнати дни,
съществуващи, за да приемем,
че този свят е по-малък от мечтите ни.

И мои есенни братя, мои странници,
замечтали за вечното лято,
мои светли сестри,
нарисувани в самота,
всички пътищата стигат до наште врати
и разказват за нас, когато
сме далече от себе си, отвъд есента.

И тя се сля със дъха на нощта,
а аз останах пред вратите на здрача,
заслушан в тази смешна и странна мощ,
с която се смеем тогава, когато
всички очакват от нас да заплачем
и горим леглата си за лека нощ.
И знам, така е било и ще бъде така,
това е част от живота, изглежда
и затова написах по стените ти:
“Бяхме силни, след това зли,
сега просто търсим надежда
в един свят, по-малък от мечтите ни”

Но мои есенни братя, мои странници,
замечтали за вечното лято,
мои светли сестри,
нарисувани в самота,
всички сънища стигат до наште врати
и разказват за нас, когато
сме далече от себе си, отвъд есента...

И мой любим сезон е есента! И имам няколко стихотворения за нея. Ето едно от тях. То не може да се сравнява с цитираното, но нали темата е за есента! Ето го:

Есен

С меки златни коси и усмивка крилата,
на плещите си с пъстрия шал,
есента долетя и изпълни земята
с красота, доброта и печал.

Тиха, хубава, с прелестни багри обкичена,
със мечтата на всяка жена
да я виждат, да бъде желана, обичана,
тя свенливо се спря настрана.

Ала никой не вдигна очи със възхита.
В своя мъничък свят потопен,
никой нищо не чу, не видя, не запита,
а минаваха ден подир ден

и разбрала, че нямаме време за нея -
ни очи, ни уста, ни ръце,
съкрушена отмина красивата фея,
с огорчено и скръбно сърце.

Ще се спусне след нея свирепата зима!
С бесен леден камшик ще свисти!
И за своята плаха и тиха сестрица
ще мъсти, ще мъсти, ще мъсти!

Ако още веднъж ми обрисуваш така есента, ще почна и аз да я харесвам Smile

Благодаря ти, че се включи!
Аз периодично си се присещам за разни неща. Ето още едно:

* * *

Отново есен - и отново жал
за вишните и птичите октави;
светът е като мокър сеновал,
раздърпан от овце и крави.
И виното от джибрите смърди
и става нетърпимо нагло;
дори си позволява да твърди,
че борчовете са на прага.
Надеждата е - в някой сеновал
стадата от овце и крави
да сдъвчат и великата ни жал
за вишните и птичите октави.

Иван Динков

ХуЛитер Записан(а): Mar 11, 2005 Мнения: 751

Аз пък имам в главата си натрапчив куплет от песен (или Диана експрес, или Георги Станчев):

Есен, есен...
умиращ сезон.
Кратка песен,
тъга, полутон..

Но не знам автора на стиха Embarassed

Есента е царица на полутоновете...

Бих искал този форум да се пълни по-бързо!

Продължавам да се сещам и аз за разни есенни... Толкова много различни настроения има по темата...

Есен

Като циганка скитам
по мъгливи баири.
Пощади ме, не питай
ново лято ли диря.

"Пяло, пяло щурчето,
зимнина не събирало
и замръзнало клето
без храна и квартира."

Мъдростта е призната
в тази весела басня
и я учат децата
още в детските ясли.

Мокър вятър завива
мокра гола земя.
Есента е сълзлива
като стара мома.

Камионите дири
дърпат, дърпат полето:
не заспивай, не спирай,
все пак - пяло щурчето.

Екатерина Йосифова

ХуЛитер Записан(а): Dec 14, 2004 Мнения: 63

Макове през октомври

Дори и слънчевите облаци тази сутрин не могат да се справят
с фусти като тези.
Дори и жената в линейката
чието червено сърце разцъфва така удивително през палтото й –

Дар, дар на любовта
крайно нежелан
от небето

което бледо и горящо
запалва въглеродни си едноокиси, от очи
които безразлично се спират под бомбетата.

О Боже мой, какво съм аз
че тези закъснели устни се отварят в писък
в гора от студ, в зора от метличини?

Силвия Плат

***
На гората гордите върхари
с хладен дъх обжари есента.

Край шосето, в хиляди пожари,
планината цяла запламтя.

Ах, не мога да й се нагледам!
И неволно с тебе я сравних!

Като от водите й студени,
аз живот от устните ти пих!

Като във тревите й зелени,
длани крих във твоите коси!

И такава мъка ме обзема -
както с теб когато се простих!

Есен

Листата падат, падат, сякаш те
се ронят от градини в небесата,
с прощален жест и в есенна позлата.

Между звездите пада и Земята
и самотата й в нощта расте.

И ние също падаме така.
Ръката ти. И всичко, без да страда.

Но знам Един - това, което пада,
с безкрайна нежност той държи в ръка.

Райнер Мария Рилке
(Превод от немски: Стоян Бакърджиев)

Най-красивите редове за есента без съмнение принадлежат на Пушкин.

"Унилая пора. Очей очарованье!
Приятна мне твоя печальная краса!..."

Стихотворението му "Есен" е по-скоро фрагменти
за годишните времена; и за съжаление - недовършено. Ето няколко реда от него.
За съжаление Пушкин е непреводим - голяма част от поезията на
неговите стихове неизменно се губи при превода!

ЕСЕН
....
Октомври е дошъл. Горичката отвява
от свойте върхове последните листа.

Знам - есенните дни ругаят неизменно.
Читателю, но аз обичам есента!

Как да го обясня? Харесва ми се тя,
тъй както нрави се на вас туберкулозна
девойка може би. Пред прага на смъртта,
горкичката, без гняв се свежда грациозна,
с един повехнал смях на тъжните уста.
Горят страните й със хубав ален цвят.
Тя днес е още тук, след ден - на оня свят.

Унила есен е. Какво очарование!
Прощалният й цвят приятен е за мен.
Обичам на света изящното страдание,
лесът в трептящ кармин и злато пременен,
върхарите шумят със ласкаво дихание,
а сводът е в мъгла вълниста обкръжен.
И рядък слънчев лъч, и първи лед по рова -
закана отдалеч на зимата сурова!...

Преводът е на Иван Теофилов.

Благодаря, Ангар! Пушкин можеш и в оригинал да го пуснеш Smile

И аз го предпочитам така пред преводите.
Присетих се за още нещо. Още някакво различно настроение Smile

Защото е есен

Защо не си натискам парцалите и хляба,
а вечер да си гледам телевизийка?
Под сянката на фикуса оскъден да се кротна?
Защо не си човъркам носа в неделя,
разкапаната си кола пред блока?
Или да плача за изгубената младост
със някоя сантиментална песен?

Защото е есен.

Защото от север бучат и настръхват не ледени блокове,
а носорози.
В моя сън Хималаите са потеглили да ме смачкат
на пух и прах.
Защото учителката на сина ми се облича все още в розово.
А мен за лозето на баща ми,
за кътниците на майка ми,
за нервите на жена ми,
за всичко болно на този свят
ме е страх.

Защото е есен.

Защото всички ще си отидем.
Ще изпокапем като маргаритки спаружени.
Като кирка, забравена в гроба, ще потънем.
Ще се махнем като прелетно ято на юг.
Ставам. Тръгвам навън. И знам, че на някого
много съм нужен.
Като нужник след дълго пиянство.
Баща. Майка. Син. Сродник. И внук.

Защото е есен.

Но зловещата зима е запалила дъскорезницата си.
И боботи.
Тя ме хвърля в талаша.
Обърква на каша
представите ми за света.
Господи, колко живота трябва да имам
(като лъжеш, си толкова готин!),
за да изкупя прекрасната радост
миг да живея подир смъртта?

Защото е есен.

А когато завее и зафучи снеговеят, и пътищата станат
стръмни,
а кварталният луд се настани да спи
и се сгъне в трафопоста на мръсно руло,
няма да си човъркам носа и колата.
Няма да си налягам парцалите.
Няма да гледам телевизийка.
И ще се гръмна.
Защото е есен, Господи,
а от злото на този свят винаги има по-зло.

От сълзата да стане песен.

Валери Станков

В една от моите тетрадки намирам записани тези хайку на Димитър Горсов.

Късни хризантеми-
рокля сватбена им шие
бялата слана.

Есен. Над стариците корени
по детински
жълъдите трополят.

Есен е. От лиси
баири
лисиците слизат...

Нищо, че се казва "Зимна къща" - поезията си е есенна

Ако в чая въздъхнат горчиви треви
И потръпне червената риза на клена,
Иде време за горест, иде мраз несъмнено,
А сърцето на лятото още кърви.

По кръга на студените мокри скали
Гъвкав размисъл слиза жадуван, очакван
И ръцете му нежни свършват с нокти на дракон,
А сърцето на лятото още гори.

С изяснени във мъчна усмивка черти
Всеки стъкмя огнище, потърсва кибрита,
Синьо светва слана, скрежът влиза в горите,
А сърцето на лятото още тупти.

На мъглите през мрачното млечно море
Завърни се от някъде, излъжи ме навеки
И ябълка матова донеси от далеко
И сърцето на лятото няма да спре.

Калин Донков / ФСБ

За мен едно от най-хубавите описания на есента е това на Алишер Навои в поемата му за Лейла и Меджнун. И модерната поезия си има своите прелести, но класиката си е класика!

ХХVI.

И ръсна есента прозрачен хлад,
Градината потъна в сламен цвят –

От жълтеница сякаш заболя.
И жълт килим с листа пръстта постла –

На смъртен одър рой листа лежат.
Градината очаква близка смърт.

Във тъжния и оголял клонак,
Засвири вятърът немил-недраг –

Той на листата вярата гаси,
Че може нов живот да ги спаси!

Плодът в хамбари, в плевни е прибран.
Трепери всеки ствол, от студ скован,

И плах се свежда, без листа и плод –
Без тях – и без надежда за живот.

Печални стволи и тъгата в тях...
Те спални са за празноскитник прах.

Безбройна рат окапали листа,
Безбройна рат звезди върху пръстта!

Проблясва мокро всякое листо,
Светът оглежда в огледало то,

Или виси по тъмния клонак,
Като последен златожълт варак.

Като сълзи при вятър поривист,
Търкулват се пролени лист по лист.

Листът окапал е писмо за смърт.
Мъглите в голи клонища пълзят.

Листа се сипят във вира студен -
Вирът е станал сякаш позлатен.

Водата е кинжалът заблестял,
Листата пък – кания за кинжал.

Дозрява късно грозде в хладина -
Горят червено-златните зърна

Като на пръстен камък от рубин
Или къна дими в простора син?

Останаха далеч онези дни,
Когато къдрокос зюмбюл рани,

И с огън-жар червеното лале
Разпалваше зеленото поле.

Нахълта мраз и в мрамор снежнобял,
Скованият поток се е смълчал.

И връхлетява вихър упорит,
Надава до небето вой сърдит.

А славеят – измръзнало сърце –
Спотайва се под своето крилце.

... Лъх есенен попари пролетта –
Лейла стои пред прага на смъртта.
......

Преводът е на Николай Антонов.

Есенна песничка

Есен като есен, и мъгла, и кал.
Тука съм, добре съм и не ми е жал.
Сиво е небето, а брезите - руси,
и пътечка пъстра стелят помежду си
сливка резедава и червена круша.
После ще обуя гумени ботуши:
стъпки по сланата - дълги и зелени:
жива е тревата, диша притаено,
някой си заспива, някой си умира,
падналата шума топлина събира,
още нямам име за това, което
вече е поникнало в края на сърцето.

Екатерина Йосифова

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите