Разни неща на Крум Филипов

Варварин

С устни, с брадва и с цвете,
пристигам брадясъл и лош -
дух на пияна комета,
разгърдила цялата нощ.
А цялата нощ е красива,
с душа на вълчица, с бедра до зори.
Особено когато заспива:
ти си тази нощ.
Ти.

Актрисата
(Върху Радостина)

Дори да те обичам, някак си:
Очите ти са триизмерни и красиви,
Сълзите ти са триизмерни и красиви,
Гърдите ти са триизмерни и вълнуващи.
Вълноломи са гърдите ти.
Като любов между слепец и малка пластика
Са триизмерни стоновете ти.

...В антракта
Като в пазва ще се сгуша
И ще сънувам, че те любя
Пред тройните огледала в гримьорната.

Затръшнато небе

Тялото ти ме повежда
в подземията на небето.
Да изтрия ли - вежда по вежда -
малко тъга от лицето ти.

Ако искаш, недей ме прегръща.
Не казвай за мене на никого.
Бeше пролет, кажи, беше пълно със щъркели,
ей такива бяха звездите.

Тръгваш си вече. Премъдро и зряло,
като ябълка тупна накрая сърцето ти.
Проскърца ръждясало сянката в залеза
и се затръшна след тебе небето
и се затръшна пред мене небето
и изобщо
се затръшна небето.

Много са хубави тези стихове, сеньоре! Чак сега ги откривам във форума.
Дано ги прочетат и други.[/list]

ХуЛитер Записан(а): Aug 26, 2004 Мнения: 43

превъзходни са нещата!

Още нещо от същия автор. За съжаление още издирвам книгата му.

Крум Филипов

РОДОПСКА ПЕСЕН

Тук и птиците са ми роднини.
Гробището е семейна гробница.
В средата кръстът е на дядо.
На кръста - името ми.
Пръстта е лека. Тежки - облаците.

Дори животът тук ми е на път,
по който струва ми се, че съм минал
и съм отлетял от малкия си пръст
върху гърба на някаква калинка.

Така е винаги. Реките - две.
Едната - Черна, другата е Бяла.
Във двата свята - някъде -
водата думите ни върху камък е издялала.

В начале - словото. При нас - бащата,
до него майка ми, сестра ми,
аз и мъртвите.
Не се прекръстваме
щом седнем на софрата,
защото виното ни и така е кърваво.

Но свършва виното. Към корена изтича
цялата гора - с мъглата, с боровете...
След нея вятърът е ехо - диша.
А ехото е нещо за запомняне.

Така до края. И когато
доземи се поклоня на планината,
пръстта сама ще ми направи път.

О, ти ме подсети за ето този, прекрасен:

ЕСЕН

Нещастни коне влачат каруца със дюли.
Дрипави цигани ситнят в калта подир нея.
А пътят е дълъг, и жълти тополите ръсят
кехлибар и печал, вятър ги носи и суче
като ръждясала вълна, по черните клони.
Грачат старите врани, проклинат.
Сивите облаци пъплят и късат кореми сред тръни.
И мирише на хлад, и на влага и зима
от пътеките гърбави, разкривени и козешки.
Дрънка каруцата, старите цигани пеят
и проскубани кучета плезят езици от радост.
Една мургава скитница бръкна в каруцата с шепи
и замери със дюля лицето на лятото.
Друга една се провикна, после напсува прегракнала
Кучета лавнаха, свирна брадатия циганин.
... Лятото си беше отишло, без нищо да каже.

****

На този ден, тъкмо по пладне
са запалили на дядо ми къщата.
Него са вързали за старата круша,
с лице, че да може да вижда.
Баба са я съблекли на плочника...
Кокошките са избягали стреснати.
Козата от страх е пометнала.
Зад прозореца, мама е гледала.
Във шепи е стискала роклята, гащите.
Все пак се опишкала.
Били двама - от Съветската армия.
Третият бил наш - комунист.
След това са запалили плевнята.
Изгоряла е жива бялата крава.
Мучала е баба, пълзяща по плочника.
Дядо е почнал безспир да се смее.
Още се смее дядо ми... клетия.
И дими изгорялата къща.

Светослав Иванов

Страхотно! Аз пък не знам защо се сетих за това:

ДИПТИХ ЗА СЕЛЦЕТО

І.

Едно съвсем опърпано селце
смълчано сред баирите се гуши.
Във него числом-словом налице
са общо има-няма двайсет души,

които тягостно душа берат,
наместо да ги радват плодовете.
Излишен е и този селски път,
полегнал и повяхнал като цвете.

Повява вятър и шепти бреза,
селцето кърши свойта изнемога -
то тук е като капнала сълза
от безпристрастното око на Бога.

Ала далече от свети места,
за кой ли дявол кротичко сълзата
очаква някой ден да бъде тя
изтрита от лицето на земята?

ІІ.

Какво ли може да се случи тук?
Пък и защо ли някой да се пита?
Но пролет е. И ето че от юг
внезапно ято ангели долита.

Какъв омайващ полъх на пера,
дошъл кахърното да изтърбуши!
Със светнали очи "И таз добра..."
си казват има-няма двайсет души.

Живот изпълва всеки селски двор,
комай и за сеитба идва време...
Навред звучи ангелогласен хор
и хубаво е, дявол да го вземе!

Е, хайде - пък каквото Бог реши:
дори да секне ангелската песен,
дори и двайсетината души
да отлетят със ятото наесен...

Васил Сотиров

batteria написа:

О, ти ме подсети за ето този, прекрасен:

ЕСЕН

Нещастни коне влачат каруца със дюли.
Дрипави цигани ситнят в калта подир нея.
А пътят е дълъг, и жълти тополите ръсят
кехлибар и печал, вятър ги носи и суче
като ръждясала вълна, по черните клони.
Грачат старите врани, проклинат.
Сивите облаци пъплят и късат кореми сред тръни.
И мирише на хлад, и на влага и зима
от пътеките гърбави, разкривени и козешки.
Дрънка каруцата, старите цигани пеят
и проскубани кучета плезят езици от радост.
Една мургава скитница бръкна в каруцата с шепи
и замери със дюля лицето на лятото.
Друга една се провикна, после напсува прегракнала
Кучета лавнаха, свирна брадатия циганин.
... Лятото си беше отишло, без нищо да каже.

****

На този ден, тъкмо по пладне
са запалили на дядо ми къщата.
Него са вързали за старата круша,
с лице, че да може да вижда.
Баба са я съблекли на плочника...
Кокошките са избягали стреснати.
Козата от страх е пометнала.
Зад прозореца, мама е гледала.
Във шепи е стискала роклята, гащите.
Все пак се опишкала.
Били двама - от Съветската армия.
Третият бил наш - комунист.
След това са запалили плевнята.
Изгоряла е жива бялата крава.
Мучала е баба, пълзяща по плочника.
Дядо е почнал безспир да се смее.
Още се смее дядо ми... клетия.
И дими изгорялата къща.

Светослав Иванов

Бaтерия, какъв е този невероятен нюх за стойностни текстове на непознати на широката публика автори, просто трепач. Порових се и сега го чета.
Не мога да се сдържа да не пусна поне още два негови стиха.

ЕСЕН

Есен е… Увиснали дюлите
са надули кореми като млади невести.
Пожълтяло полето и пълно с гущери
страшна напаст!- пропищяха скакалците от нея.
Дреме селцето… Само кокошки и дядовци.
Из градините куцат, прегъбени бабите.
Ровят земята, сякаш избират си място в нея.
И къщурката сякаш от скръб се е свила.
Още малко ще падне. Сирота и глуха е.
Даже мишките не живеят вече из нея.
Есен е … Увиснали дюлите
са събрали за спомен златото на слънцето.
Дреме селцето…
Един подир друг ще си идат и старците.
А аз ще продам на дядо ми къщата.
--------------------------------------------

Да бъдеш тайно влюбен - скрито цвете
да сее аромат във тебе,
когато есента разнася топли багри
под сините простори.
И ти да сещаш - сетен звън и сетен полъх
под сплетените клони,
не са сами безплътни стъпки,
и как е тя до тебе…
По жълтите алеи, пожълтели листи гонят
със смях невинните деца.
Които никога не ще да бъдат наши.

ето и линка
http://www.bulgarianauthors.org/members/sivanov/izbrano.html

Ще го патентовам този нюх. Wink

Ето нещо друго, ние просто не си познаваме литературата. Това е моят извод.

ПОРТРЕТ НА МЪЖ
Драгомир Петров

Ти влизаш в кафенето. Тромаво пристъпваш.
Върху лицето ти, небръснато отдавна,
се спуска мазен кичур. Сядаш бавно
пред неизтърсения пепелник и вадиш
есетата на Елиът. Дъждът
се стича по стъклата, но следите
на летните мухи остават. В Сена
се хвърлили отново двама души. Сартр
отхвърлил Нобеловата награда.
- Едно голямо турско. С малко захар.
Суданският студент пред тебе сяда
със нова руса хубавица. Кафенето
е пълно с маниаци. Глъч и дим. Стъклата
обрамчва пожълтялото дърво. Левант.
Дъждът се стича. Мръква. Трите букви
на светещия надпис пак са тъмни.
Разказваш на суданеца прехласнат
романа, който няма да напишеш.
И пак за поколения и времена.
Прадядо ти дошъл у нас от Грузия
със странното ти име. В двадесет и трета
убили чичо ти. От младостта си помниш
олющените жълтеникави мазилки
на тази "столица", изпитите младежи
от сутерените, поваляни безшумно
от охтика или куршум. Блокади.
И лагерът в четиресет и осма.
- Едно голямо турско. Вече ставаш.
В усамотеното ателие те чакат
една жена, платна и книги. Пътем
спориш за дехуманизацията. В теб
живеят светогорски монастири,
кападокийски фрески. И не бързаш.
Очакват те една жена, платната
над изтърбушеното канапе.
Познаваш Шекспир, Флорентинеца, но дишаш
с Хафиз и пластиката сасанидска,
донесена от ордата на Исперих.
Боиш се да разкъсаш своя микрокосмос.
Навярно имаш право. Кафене.
- Едно голямо турско. С малко захар.

batteria написа:

Ще го патентовам този нюх. Wink

Ето нещо друго, ние просто не си познаваме литературата. Това е моят извод.

ПОРТРЕТ НА МЪЖ
Драгомир Петров

Ти влизаш в кафенето. Тромаво пристъпваш.
Върху лицето ти, небръснато отдавна,
се спуска мазен кичур. Сядаш бавно
пред неизтърсения пепелник и вадиш
есетата на Елиът. Дъждът
се стича по стъклата, но следите
на летните мухи остават. В Сена
се хвърлили отново двама души. Сартр
отхвърлил Нобеловата награда.
- Едно голямо турско. С малко захар.
Суданският студент пред тебе сяда
със нова руса хубавица. Кафенето
е пълно с маниаци. Глъч и дим. Стъклата
обрамчва пожълтялото дърво. Левант.
Дъждът се стича. Мръква. Трите букви
на светещия надпис пак са тъмни.
Разказваш на суданеца прехласнат
романа, който няма да напишеш.
И пак за поколения и времена.
Прадядо ти дошъл у нас от Грузия
със странното ти име. В двадесет и трета
убили чичо ти. От младостта си помниш
олющените жълтеникави мазилки
на тази "столица", изпитите младежи
от сутерените, поваляни безшумно
от охтика или куршум. Блокади.
И лагерът в четиресет и осма.
- Едно голямо турско. Вече ставаш.
В усамотеното ателие те чакат
една жена, платна и книги. Пътем
спориш за дехуманизацията. В теб
живеят светогорски монастири,
кападокийски фрески. И не бързаш.
Очакват те една жена, платната
над изтърбушеното канапе.
Познаваш Шекспир, Флорентинеца, но дишаш
с Хафиз и пластиката сасанидска,
донесена от ордата на Исперих.
Боиш се да разкъсаш своя микрокосмос.
Навярно имаш право. Кафене.
- Едно голямо турско. С малко захар.

Така, самопатентовай се Wink

пак Светослав Иванов

Такова едно ежедневие - да го пребиеш със камъни
Повлекло корем и език край пазарите цигански,
сред джамии и прах, и мухи и бакали и просяци...
Като маслини отгоре са виснали враните.
Над мене съседа крещя няколко дена неистово.
После прекрачи балконът и остави една удивителна.
Кварталните псета дълго близаха плочите.
Любопитните се прибраха по къщите.
Вратите излаяха сопнато.
Две циганета се сбиха за нещо край кофите.
И замириса на смет и на кучета потни.
------------------------------------------------------------------

ПРОЛЕТ НА СЕЛО

Кротко вали по червените покриви.
И мирише на топла земя, кокошките мигат утихнали.
Ръси се цвят, дърветата млади и бели са.
Скоро пак ще родят, като бременни булки се срамят.
Пийнали дядовци към дома са повлекли галошите.
Тихо мърморят, че ги чака кавгата край портата.
От кога все скучае престарялата баба.
Блее овца, от скука полайва и кучето.
И е мокро и тихо, бълбукат мехури по локвите.
Чувствам се болен и стар, но е чисто и хубаво.

Я, нещо сладко, но не знам името на автора:

Снежанка

Седем сме!
Седим!
Стар скърцащ скрин.
Скърбим !
Седем скърбящи сърца…..
Сълзи…
Сополи..
Сълзи..
Сополи..
Снежанка !
Снощи….
Снощи…
Снощи..
Сякаш сън…
Сякаш спазъм…
Събра си….
Събра си…
Сама…
Сама…
Само съскаше…-
Селяни ситни,скучни селяндури!
Сепнахме се!
Скърбим!
Сърцата седем….
Ситно стенат !
Самотааа…..
Снежанкеее….
Снежанкеее…
Спри!
Слънце си!
Светни!

Оттук е - http://forum.all.bg/showflat.php?Cat=&Board=literature&Number=136321&Searchpage=1&Main=136115&Words=%D1%ED%E5%E6%E0%ED%EA%E0&topic=&Search=true#Post136321

И нещо от тези ширини, един мой много любим, Мартин Златев:

МОНОЛОГ НА КЛАРИТА
(из "Девицата от Порто Бланко")

и какво, ако отворя скобата, Рикардо,
и какво, ако ви мразя, без да ви познавам,
зрители, актьори и статисти,
ако излезна от сценария,
от кадъра,
от телевизора,
от изкълчените цветни реплики
и застана в центъра на стаите
пред яхниените очи на домакините
и заявя пред всички,
че не съм Девицата от Порто Бланко
(нито съм от Порто Бланко,
още по-малко пък Девица)
ще се спукате, Рикардо,
да се смеете, но и буквално
ще се разпорите по шевовете
"на тая пък какво й стана",
ми... нищо... сваля си перуката,
тенекиените гривни
и изкуствените мигли,
баста,
и отпрашва
(без финални надписи)

batteria написа:

Я, нещо сладко, но не знам името на автора:

Снежанка

Седем сме!
Седим!
Стар скърцащ скрин.
Скърбим !
Седем скърбящи сърца…..
Сълзи…
Сополи..
Сълзи..
Сополи..
Снежанка !
Снощи….
Снощи…
Снощи..
Сякаш сън…
Сякаш спазъм…
Събра си….
Събра си…
Сама…
Сама…
Само съскаше…-
Селяни ситни,скучни селяндури!
Сепнахме се!
Скърбим!
Сърцата седем….
Ситно стенат !
Самотааа…..
Снежанкеее….
Снежанкеее…
Спри!
Слънце си!
Светни!

Оттук е - http://forum.all.bg/showflat.php?Cat=&Board=literature&Number=136321&Searchpage=1&Main=136115&Words=%D1%ED%E5%E6%E0%ED%EA%E0&topic=&Search=true#Post136321

И нещо от тези ширини, един мой много любим, Мартин Златев:

МОНОЛОГ НА КЛАРИТА
(из "Девицата от Порто Бланко")

и какво, ако отворя скобата, Рикардо,
и какво, ако ви мразя, без да ви познавам,
зрители, актьори и статисти,
ако излезна от сценария,
от кадъра,
от телевизора,
от изкълчените цветни реплики
и застана в центъра на стаите
пред яхниените очи на домакините
и заявя пред всички,
че не съм Девицата от Порто Бланко
(нито съм от Порто Бланко,
още по-малко пък Девица)
ще се спукате, Рикардо,
да се смеете, но и буквално
ще се разпорите по шевовете
"на тая пък какво й стана",
ми... нищо... сваля си перуката,
тенекиените гривни
и изкуствените мигли,
баста,
и отпрашва
(без финални надписи)

"Снежанка" е на ПеттеХХХХа, сигурна съм. Той има убийствени неща.
А за mocca - безумно талантлив.

Ами, туй?

за да се появи една дума
трябва да има огромна необходимост от нея
представи си само
колко ли мъже е трябвало да загубят ума си от любов
за да измислят специална дума
за мъж полудял от любов
меджнун

любовна песен довяна от Бейрут

само твоят живот има значение
хабиби
остави сушенето на смокините
сладкото от варени орехи
песента на девойките
вятърът луната и звездите под един покрив
само твоят живот има значение
хабиби
ела със мене там където
вятърът луната и звездите
нямат нужда от покрив
ти ще си любовница на птиците и цветята
хабиби
сладко от варени орехи ще бъде животът ни
само ако избереш свободата
хабиби
можеш да стигнеш до любовта

любовна песен довяна от Ереван

ашнан мъшушум шършък у шършън
ти тайна любов моя
неведомо и тихо около мен ходиш
тайно и полека ми се усмихваш
толкова сила и слънце ми даваш
ти тайна любов моя
където и да си
джан
около мене си
винаги когато е тихо
ашнан мъшушум шършък у шършън

Диана Иванова

Ох, това е все едно да застанеш на прозореца на шестия етаж, да се обадиш на пожарната и хвърляйки се, да си повтаряш - ашнан мъшушум шършък у шършън.

batteria написа:

Ами, туй?

за да се появи една дума
трябва да има огромна необходимост от нея
представи си само
колко ли мъже е трябвало да загубят ума си от любов
за да измислят специална дума
за мъж полудял от любов
меджнун

любовна песен довяна от Бейрут

само твоят живот има значение
хабиби
остави сушенето на смокините
сладкото от варени орехи
песента на девойките
вятърът луната и звездите под един покрив
само твоят живот има значение
хабиби
ела със мене там където
вятърът луната и звездите
нямат нужда от покрив
ти ще си любовница на птиците и цветята
хабиби
сладко от варени орехи ще бъде животът ни
само ако избереш свободата
хабиби
можеш да стигнеш до любовта

любовна песен довяна от Ереван

ашнан мъшушум шършък у шършън
ти тайна любов моя
неведомо и тихо около мен ходиш
тайно и полека ми се усмихваш
толкова сила и слънце ми даваш
ти тайна любов моя
където и да си
джан
около мене си
винаги когато е тихо
ашнан мъшушум шършък у шършън

Диана Иванова

Ох, това е все едно да застанеш на прозореца на шестия етаж, да се обадиш на пожарната и хвърляйки се, да си повтаряш - ашнан мъшушум шършък у шършън.

чела съм ги, пак благодарение на теб Smile

Нещо, което много обичам и си припомних тези дни.

Посвещение

В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми - властната - жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надраснал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!

Петя Дубарова

Библейско

Аз съм слепецът от кервана на слепците,
тоз, който свири с тамбурата на душата си,
приседнал до изстиналите плочи на чешмите -
направо върху кълдъръма прашен
или сред сламата
на панаирите,
подрънкващ върху струните разстроени
за радост на търговците,
на циганите
и сополивите дечица,
мърморещ думи непонятни и проклинани
от дяволските устни на светците...

Аз съм слепецът от кервана на слепците...

Аз бил съм, съм и ще остана винаги
досаден еретик под светли, обли сводове,
въздигнати от някой за прослава другиму;
с конопената ризка и под мишница не с книжки,
‘ми с пукнатата тамбурица на душицата си,
пищяща под лъка от конски косми, пръсти твърди,
но няма нищо друго да обърна,
освен живота си -
наопаки.
Какво по-просто и достойно за слепеца?

Аз съм придворен шут, любимец
на деспота Обич -
единствен и всесилен,
грозен и лукав,
но в скуката си
толкова безсилен и нещастен,
че ме наема да му пея песни -
тъжни, весели;
да му разправям приказки,
да му организирам фарсове...

И ако те заслужат кикота на Господаря,
ще има ядене за сиромаха, ако не -
събирай си парцалите и марш навън!
(Тъй както следва да е с всеки некадърник...)
И хайде пак по кръчмите, по панаирите,
със тамбурата
и душата
дървени
подрънквай
на богатите със грошове търговци,
за чест и слава на изкуството
(да плюеш
по очите си...)

И ако падне някой грош глупаку -
тури го по герданите на гювендиите
или пък на кръчмарина в пунгията...
Слепецо от кервана на слепците,
ти, дето дрънкаш с тамбурата по стъгдите -
да те не виждат повече очите ми!

А,
остроумецо,
ти ме съветваш: извади ги...

Ден от живота

“Ох,
шибан ден...” -
си каза охлювът,
прибирайки се вечерта
в черупката си.

Той смъкна от коремчето си стари лиги,
обви го в чисто нова лига
и каза тихичко на себе си:

“Ох,
шибан свят;
и колко бързо движат се проклетите неща;
и колко кал;
и кой глупак
е сложил най-прекрасните листа
по върховете на дърветата -
на майната си...” -
мърмореше си охлювът,
вечеряйки в черупката
с трева...

И, свивайки се бавно на клъбце
(полека и щадейки си сърцето),
той си оправи свойто малко легълце -
почисти го от стара лига
покри го с чисто нови лиги,

бърборейки си
зверски уморен:

“О, господи...
Ох, шибан ден...”

Наистина лирично

Не мога да не помня как очите ти,
обръщайки се някога към мене,
подпалваха се -
като смешни и унили факели;
изгаряха безсмислените думи
изхвърчали от устата ми;
понесли се подобно дяволи, ухилени и весели
понесли се към нищото, чийто плод са...
Не мога да забравя как ръцете ти
протягаха се някога към мене
за “добър вечер!” или пък за “лека нощ...”
да ме накарат да мълча или да пея
с немия глас на дълбочинна риба.

Не мога да забравя как лицето ти
потрепваше дори от мойте мисли,
беснеещи сред празнотата на главата ми,
бодящи те
като досадни
гвоздейчета,
разхвърляни по пътя от глупак ядосан.

Не мога да забравя как си тръгваше
отнасяйки ме цялата със себе си.
Оставяше единствено това, което
след теб стърчеше дълго на паважа,

това, което и сега не може
да те забрави,
а пък и не иска.

Рашелия Дилбазова - Шели

Най-накрая намерих още малко нещица на онова момче от заглавието на темата Smile

Ессе Хомо

Човекът в мен
е влезнал като в бъчва.
Човекът в мен е Диоген
и Дио-Генната ми същност.
Човекът в мен е свръх-човек
със всичките му метастази.
Човекът в мене е Едип
и същевременно баща му.

Ала когато езерно заспи
и само
ореолчето на нощната му лампа
го затопля
човекът в мене е
дълга от лист отронен /т.е. аз/
из календара на това дърво
Живота.

Хотел І

         ...само да ме отлетиш от тука...
                 "Милена" Хр. Стоянов

Когато проститутките се трудеха
набързо
между изтънелите си токчета,

Когато стриптизьорката събличаше,
до кръв
очите на мъжкарите,

Когато тези - най-богатите
посочиха с банкноти към небето ми
да видят водните му знаци

и времето
(бездомно, на места - значително)
ми причини висока облачност...

...Тогава
ти,
София,
се подписа
на долната ми устна.

В дясно.

Хотел ІІ

         На Константин Павлов

Първият е бил милиционер.
Вторият е истинско ченге (от филмите).
Третият - от няма и къде -
е полицай.

Пиян до козирките им
е старецът.

Първият.
Подритва го.

Старецът поглежда към небето.

Вторият го рита във ребрата.

Огледалните му цайси отразяват
само болката.

Третият -
от няма и къде -
над стареца за нещо се навежда.
Старецът повдига мъдро вежда.

От скъсаната на върха обувка
палецът му засия
и блеснаха върху пагоните
звездичките.

Съзвездие в средата на деня.

Моля те,
добре си изясни Нещата,
ако ти си Всичко,
за което те помислих.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите