Alkabala
ХуЛитер
Записан(а): Mar 28, 2004
Мнения: 75
|
 Въведено на:
30 Юни 2005 16:31:39 » Уплашеното момче |
  |
Уплашеното момче
Петьо седеше нацупен на малко столче в ъгъла на стаята си, а козирката на шапката му бе спусната ниско над очите. Още щом влезе, майка му усети, че момчето е ядосано и тихо попита:
- Защо си се усамотил тук? Какво става?
- Засега нищо не става, но след няколко дни ще стане, ще им дам да разберат!
- На кого?
- На глупаците и глупачките от нашия клас.
- Кои са те?
- Всички момчета и момичета. Момчетата ми се подиграват, че не играя добре футбол, а момичетата ми се смеят като объркам нещо в час. Но аз намерих едни батковци – наричат ги “гардовете на училището”. Ако им дам всичките си спестени левчета, те ще им разкажат играта! Ще им ги дам, мамо! Не искам да ме тормозят повече!
Майката на Петьо усети колко отчаяно и уплашено е момчето. Бе още в първи клас, а такива тъмни чувства да завладеят душата му! Стана й мъчно. Седна до него и започна да му разказва:
- Погледни през прозореца към небето, Петьо! Виждаш ли облачетата – бели и пухкави? Носят се леко по небето, гонят се, настъпват се, сменят формата си – сякаш играят някаква своя игра. Веднъж имало облаче, също така бяло и пухкаво, но то не можело да се носи толкова игриво, колкото останалите му другарчета, защото си мислело, че не е достатъчно способно, добро и красиво. Останалите облачета подскачали леко, огрени от светлина, доволни и излъчващи щастие и от време на време му се присмивали, че е тромаво. От това на него му ставало много мъчно и съвсем не му се играело. То престанало да се включва в игрите, стояло само и от отчаяние станало сиво и мрачно. Другарчетата му даже престанали да го забелязват.
Един ден дошъл силният вятър. Той не обичал малките бели облачета и бързо ги прогонил в най-отдалечените кътчета. Видял сивото малко облаче и му казал: “Харесвам те, и стига да искаш, с теб можем да бъдем приятели!”. Сърцето на облачето трепнало. Да се сприятели със силния вятър му се струвало голяма чест.
“Разбира се, че искам”, отвърнало то. “Но какво трябва да направя, за да бъдем с теб приятели?”
“Много е просто. Ще тръгнем двамата по небето, ще ти дам от моята сила, ще пораснеш, а от теб искам само едно - да трупаш в себе си омраза. Познато ли ти е това чувство?”
“Познато ми е добре. Аз мразя ужасните бели облачета, които са толкова весели и доволни.”
“Мисли за тях със злоба и омразата ще се натрупва в теб във формата на големи ледени късове. Заедно ще обикаляме по небето и всеки ще се страхува от нас. Ще усетиш сила и могъщество. А когато те заведа над едно селце, ще изсипеш омразата си – своите ледени късове. И ще им дадем да разберат хората, които живеят там и които много обичат слънцето, светлината и малките бели облачета. Ще съсипем цялата им реколта .”
Сивото облаче, щом чуло, че ще накаже някой, който обича неговите врагове, веднага се съгласило. Вятърът го понесъл по небето и непрекъснато му повтарял: “Мрази, мрази, мрази – изпълвай се с омраза и така ще пораснеш силен и страшен!”
То слушало и се превърнало в голям тъмен облак. Приятно му било, че може да закрие Слънцето, че откъдето минел, наставал мрак.
“Ето, стигнахме”, казал вятърът. “Виждаш ли отсреща онзи едър сив облак? Прилича на теб, но ти си по-силен. Отиди и му го докажи! Излей цялата си омраза и го победи!”
Облакът тръгнал. Блъснал съперника си, но получил съпротива от негова страна. Никой не искал да отстъпи. Всеки се мислел за по-зъл и по-силен. Разразила се страшна битка. Проблясвали мълнии, чували се страховити трясъци. И двата облака носели достатъчно стаена омраза и тя се изсипвала на едри ледени късове върху земята. Двамата съперника били тежко ранени. Боляло ги много. Нашият познайник помислил, че ще умре. Уплашил се. Съжалил, че бе позволил на Силния вятър да го поведе по тези пътища. Какво бе постигнал? Бе съсипал реколтата на хората, а на него самият му се искало да поживее още. Спомнил си за Бог. Започнал да се моли и да иска прошка за греховете си. Знаел, че не заслужава, но се надявал, защото бил чувал, че Бог прощава на всеки, който истински се е разкаял. Плакал дълго и се разкаял с цялото си сърце. И станало чудо! Отново се превърнал в бяло пухкаво облаче, намиращо се в огряно от слънце небе, заобиколено от други бели облачета. Те му се усмихвали и то отговорило с усмивка. Сърцето му вече било пълно със спокойствие, добрина и радост. Това го окрилявало и този път и за него игрите били весели и приятни.
А силният вятър знаел, че няма кой да подмами с лукавството си и за дълго се скрил незнайно къде.
Петьо гушна майка си.
- Бъди добър, сине! Вярвай, в силите си, знай, че си талантлив и способен, никога не мисли лошо на другите, забрави злото и доброто само ще дойде при теб!
Автор: Росица Николаева Стратиева |
|
|
Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14143
Онлайн са:
Анонимни: 786
ХуЛитери: 1
Всичко: 787
Онлайн сега:
