МОРСКИ ОБРАТИ

ХуЛитер Записан(а): Nov 05, 2007 Мнения: 592

Вечер придойде. Луната скоро
своя лунен път ще посребри.
Морските вълнички вече спорят
колко ли сребро ще потопи
тази нощ Луната хубавица -
кръгла, ярка, пълна със любов,
към която всяка „нощна птица“
за помилване отправя зов.

И една жена, сама на плажа,
сляла в длани двете си ръце,
иска на Луната да покаже
колко страда нейното сърце.
Та дано Луната да помогне,
близките ѝ да я разберпат,
и от болката ѝ да се трогнат,
и измяната ѝ да простят....

ХуЛитер Записан(а): Sep 02, 2007 Мнения: 797

Тя беше хубавица, но окастрил
от нея всяка хубост бе животът.
Преминала през толкова нещастия,
отдавна ги приемаше без ропот.

Вълната като пале се умилква
след стъпките ѝ вечерно самотни.
Дали със самотата всеки свиква?
Тя вече я намира за страхотна...

И въпреки това, дойде до тука.
Дори разбра къде са настанени.
Но не намери сили да почука
и тръгна по брега с тъга безцелна.

Усети, че е страшно изтощена
и трябва бързо нещо да похапне.
Морето беше топло. Вледенена
душата ѝ. Как иска да премахне

катрана, напластен дълбоко в нея...
На ъгъла видя едно капанче.
Отвън се чу, че вътре някой пее
и прага ресторанстки тя прекрачи.

Очите ѝ веднага ги видяха –
Момчил и сладураната ѝ Поли.
Те с гръб към нея двамата седяха
на масата с една жена. Защо ли?

Сърцето учестено взе да бие,
потта изби по дланите ѝ топли.
Присъствието си реши да скрие
и да преглътне първия си вопъл.

Отправи се към по-далечна маса.
Бе празна и се настани така че
да може да ги вижда два-три часа
и никой да не разбере, че плаче.

ХуЛитер Записан(а): Mar 04, 2022 Мнения: 56

`Излез! Изчезвай! Моментално!
Какво очакваш да се случи?
Нима дотолкова се чална -
да се навърташ като куче?`

Понечи да излезе бавно.
Със гръб към изхода пристъпи,
но бутна чашата. Тя падна
и оглушително се счупи.

ХуЛитер Записан(а): Sep 02, 2007 Мнения: 797

Видя, че Поли рязко се обърна
и погледът на дъщеря ѝ впи се
във нея, ала не да я прегърне,
а някаква уплаха се изписа

учудване и болка неприкрита...
Момчил отмести стола си и стана.
- Защо е тук? - момичето попита
и за кураж ръката му то хвана.

- Не се стресирай! Вън ще поговоря
с неканената гостенка нахална...
След майката се впусна и затвори
вратата плътно във нощта прохладна.

Настигна я и хвана раменете,
към себе си ядосан я извърна.
В очите му ненавистта засвети.
- Безочлива си! Искаш да се върнеш,

но как, с какви очи ще го направиш?
И кой ти каза ние, че сме тука?
- Прости, не трябва да те злепоставям...
След всеки опит тръгвам без поука...

Гласът ѝ от сълзите затрепери
и тя се олюля. Подпрял я бързо,
той хвана китката ѝ да намери
на чувствата кипящи в него възела

и пулса, от вината колабиращ.
- Не се ядосвай, тръгвам си, Момчиле...
- Къде отседна? Имаш ли квартира? -
смекчи гласа си, да звучи по-мило.

Изпрати я, адресът бе наблизо,
но после сам на жеста се ядоса.
Със нервен тик той устните облиза
и върна се при Поли и при Роси.

Изпуснах нишката - но тя отвежда
към кълбо - заплетени съдби.
И ножица ли в тази прежда,
от чувства и емоции, заби

случайността? Ще имат ли търпение
героите внимателно да разплетат
обиди, спомени, съмнения.
Дано са стъпили на правилния път!

ХуЛитер Записан(а): Sep 02, 2007 Мнения: 797

Нов спомен като хищник го разкъса...
Придърпа стола жертвата невинна.
Ядосан беше още и навъсен
зеленият му поглед в зона минна.

- Разбрах коя е, Полито ми каза... -
прошепна Роси и глава наведе.
- Нима не знае, татко, че я мразя!
Тя двама ни с лъжите си подведе!

- Поръчахте ли нещо? Сервитьорът
сега ще дойде. Хайде, изберете!
Спокойно е, красив – интериорът,
но майка ти направо ме насмете...

Вечеряха, а чувството неловко
притискаше на масата ъглите.
Една самотна и бездомна котка
ги гледаше нахалничко в очите.

- Ела при мене, аз ще те нахраня! -
възкликна състрадателната Роси.
Подхвърли рибка, котката я хвана,
изяде я и продължи да проси.

А Рики, вързан за една решетка,
я лаеше ревниво без да спира.
- Включете, моля, в общата ни сметка
и две големи изстудени бири!

След час Момчил плати и ги прегърна.
Пред къщата на Роси чак поспряха.
Тя гушна Поли и очи извърна
към този мъж, изгубил топла стряха.

- Аз ставам рано. Вие си поспете,
ще пазя място и за вас на плажа.
Не бързайте, добре си починете.
Какъв плувец съм утре ще покажа!

ХуЛитер Записан(а): Nov 05, 2007 Мнения: 592

Че е плувец изкустен Роси – вярвам.
Че може ли русалка да не плува?
Но чувство на съмнение ме парва -
дали като любовница ще струва...?

Да ме прости Момчил и Поли също,
/ едва литя разбира тази дума.../,
но нека толкоз лесно не извръща
сърце към непознати дами. Умната!

И да не всява паника в детето,
към родната му майка и омраза.
Че скритите достойнсва рядко светят.
А тайните по-трудно се разказват.

Вълната плисна размисли у мене.
Аз искам да узная що се случи!
За колко време Момчо беше женен
и как на своята съпруга случи?

Защото много лесно е да съдиш
по крайни факти и фатални грешки.
По трудно е да вникнеш и да бъдеш
в причините и следствията вещен!
/ Ха, сега де?/ Smile

ХуЛитер Записан(а): Sep 02, 2007 Мнения: 797

Да, "скритите достойнства рядко светят,
а тайните по-трудно се разказват".
И нужно ли е да сравнявам двете
жени, че невъзможно се оказа?

Ще кажа, че за нас е тя без име,
защото е сгрешила..., но е майка.
Не винаги животът дава виме,
но пак да заживееш ти след влака,

прегазил всичко до сега живяно,
се иска сила, много сила, зная.
А истината може извъртяна
да бъде и виновният накрая

да се окаже не когото съдят,
защото всичко има си причина.
Възможно е добрия да изпъдят
след доводи, събрани на купчина.

Но нека не прибързваме. До края
аз имам още много да разказвам.
В последните абзаци ще узнаеш
превратностите. Повече - не казвам.

ХуЛитер Записан(а): Nov 05, 2007 Мнения: 592

Луната тази вечер скри се в облак.
Но нейното сияние остана
и облакът по края стана розов,
кото нозете мокри на Гергана.

Гладът оттегли своите претенции,
горчивото в устата ѝ засъхна.
Една жена – предмет на сто сентенции,
дълбоко и безпомощно въздъхна...

Не бе за вярване което ѝ се случи...!
Обримчена в една лъжа коварна...!
Душата и мълчеше като куче,
което иска само да е вярно...

/сложно нещо е животът понякога.../

ХуЛитер Записан(а): Sep 02, 2007 Мнения: 797

На сутринта Росица се събуди
с усещане, че нещо ще се случи.
Подтисна го, макар че се учуди
да вярва ли на този глас. Заключи,
на рамото си метна плажна чанта,
по стъпалата леко се затича.
Учтиво кимна на съквартиранта,
а той се изненада. Нетипично
за хващащата погледи брюнетка
бе рано сутринта да поздравява
Видял бе в нея той една кокетка,
която с външност всеки мъж пленява.
Росица спря пред близко магазинче
да купи плодове и взе банани.
Помаха пак на същото момиче,
дошло да тича на брега отрано.
Чадъра до спасителната кула
заби и очерта едно пространство.
Нощес сънува, че една акула
я чака на любимото ѝ място.
Отърси се от спомена, решила
да иде до брега, но с изненада
видя жената снощна, спотаила
се беше тя на пътя, зад ограда.
Отмести поглед в другата посока
решила, все пак, тя да се разходи.
Жената – болно слаба и висока –
навярно много сили изразходи
да мине зад гърба ѝ с бързи стъпки,
а после се сниши зад стара лодка.
"От мене ли се крие?" - лека тръпка
премина през гърба ѝ, но с походка
излъчваща спокойната наслада,
на слънцето тя взе да се любува.
Гласът я изненада от засада:
- Видях ви в ресторанта, ми се струва...
Надигна очилата си и взря се
с уплашен, но настойчив поглед в нея.
- Разбрах веднага вие пък коя сте!
Ръка ли да подам? Не знам, не смея.
"Дали не съм аз с нея много груба,
гласът ми плаши клетата женица?
Ръката ѝ на старческа коруба
прилича...". И подаде тя десница.
- Аз Роси съм, а вие сте...? - Гергана
- Да седнем тук за малко под чадъра -
покани я с тревога неразбрана.
- Животът ми стовари куп кахъри...
Гласът се бе засилил, но пресекна
от прилив на тъга като мастило...
Но после пак със струйка бърза текна.
- За миг един загубих всичко мило.
Не бях виновна, просто тъй се случи.
Загиналият беше луд по мене.
Избягвах го, но компромат получих -
страхувах се от хорското шумене.
Той срещите невинни бе издебнал
да снима, мнима близост да покаже.
Към моето семейство бе посегнал
и стигна много по-далече даже....
Жената се задъха и положи
ръката си отляво над сърцето.
- Все криех от Момчил, но се наложи
веднъж да лъжа аз дори детето...
Росица се изправи възмутена,
готова всеки миг да я прекъсне.
Не знаеше защо е разгневена,
но тези думи нея чак разкъсваха....
И в този миг видя Момчил и Поли.
Поиска тя с ръка да им помаха.
Разбра, че в кораб поглед са заболи
и каза на Гергана да се маха.

ХуЛитер Записан(а): Nov 05, 2007 Мнения: 592

Когато тялото й се предаде,
Духът ѝ горд не щеше и да чуе!
От своята душа – душа му даде –
укрепна тялото... Нима бе всуе?

Невидима зад лодката приседна
Жадуваше да бъде оправдана.
Ще се оттегли после... И наведе
глава... Премисли... После рязко стана.

Не става със наведена главица!
Ще вдигне смело истината своя,
тъй както гордо силната орлица
извлича рибата си от прибоя!

И утринното слънце ще помага,
и чайките ще млъкнат гръмогласни...
Не можеше тя вече да отлага
да защити със истини честта си...!

ХуЛитер Записан(а): Sep 02, 2007 Мнения: 797

- Виж, татко, тук е вече кака Роси!
Тя рано е дошла и ни посреща!
"Дали ще ми задават те въпроси?
Видяха ли я?" Стана ѝ горещо...
Момчил и Поли тръгнаха към нея,
а Рики хукна пръв да я достигне,
но чу, че някаква жена се смее,
под чужд чадър се пъхна да надникне.
- Къде отиваш, непослушен Рики? -
със строгост във гласа извика Поли.
Под сянката му тя видя старик и
жена с капела, но широкопола.
Подаваше на кучето парченце
салам от сандвич, който си ядеше.
- Ах, ти си като нашето кутренце,
той малко по-голям от тебе беше!
Момчил посегна да си вземе Рики.
- Не бива да яде, не му е време!
- Какво ще стане? - възропта старикът -
То с поглед иска, дявол да го вземе!
Росица точно тука се намеси:
- Забавихте се, хайде до морето!
Косата живо с пръстите разреса
и сложи шнола с формата на цвете.
Полина я последва моментално,
вода боготвореше тя от бебе.
Но две лета след случката фатална
животът им от друго бе обсебен...
Момчил остави чанта до багажа
на Роси и след двете се затича.
Поиска на морето да докаже,
че все така безкрайно го обича.
.

ХуЛитер Записан(а): Nov 05, 2007 Мнения: 592

"Не съм им нужна – рече си Гергана–
живеят си щастливо заблудени.
Решена бях, но ето – друго стана
за истината още не е време.

Коя ли е жената хубавица,
пленила бързо скъпите ми близки?" –
запита се за миг...Не беше жрица...
И вече да узнае не поиска.

Ще отпътува пак зад океана.
Пластични операции я чакат.
Ще стане пак предишната Гергана
и от Небето ще дочака знака.

При дюните се спря и се обърна –
за сетен взор сърцето си отключи:
морето..., плажа с поглед цял обгърна,
но нямаше ни хора нито куче...

/Ти да видиш...!/

ХуЛитер Записан(а): Mar 04, 2022 Мнения: 56

Загледа се в детето си, което
подскачаше наоколо игриво.
Разбра, че както винаги морето
тревогите с вълните си отмива.

ХуЛитер Записан(а): Sep 02, 2007 Мнения: 797

Морето беше чисто и гальовно,
разтворило ръце да го прегърне.
Из мислите му пърхаха греховни
надежди. Той опита да ги върне
обратно на брега, но го настигна
зовящият сърдечен мъжки ритъм.
Преградата мисловна лесно срина
и чувството със странен алгоритъм
започна да гради от пясък замък.
Течението скрито го повлече
към светлината, ярка като пламък,
а той подвластен се оказа вече.
- Момчиле, ние тука сме със Поли! -
извика между хората Росица.
Мажорна радост бореше бемоли.
Под шапката ѝ в кичурче косица -
корона сякаш - слънцето блестеше.
Дали в душата бе видяло нещо?
Уверено, че тя кралица беше,
разпалваше то въглени горещи.
Момчил достигна гъвкавото тяло
на тази грациозна морска нимфа.
Водата, сякаш в този миг завряла,
изригна и обля светлинно рифа.
А Поли, от усмивка озарена,
усещаше със сърчице добричко –
привличането, между тях стаено,
във чудо ще превърне скоро всичко.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите