И без имало едно време...

И без имало едно време...

Някога, когато било ледено и всичко замръзвало под студената прегръдка на снега се родило или по точно се опитало да пробие този лед едно цвете.
Цветето още нямало име, но притежавало невероятна сила. Да оцелява на студовете и да помага на загубилите се сред ледовете.
Това цвете успяло да подаде главица над снега и леда, и засияло сред ледената красота със свой блясък. Било неповторимо.
Там сред ледовете живеели мечета бели, палави пингвинчета, моржове и хора облечени в странни дрехи и хранещи се със сурова риба. Наричали се ескимоси. При тях имало едно момиченце, дето все тичало нанякъде и никога не казвало накъде поема. Момичето на име Кара било палавница най-голяма. Така веднъж сред ледовете изгубила се тя. Пингвините чували плачът на детето, но не можели да помогнат. Мечките пощуряли от радост. Особено майките на белите мечета, защото ако го хванели щели да имат храна. Моржовете били толкова мързеливи, че не им се мърдало от местата. Кара тичала уплашена сред ледовете и снеговете. И тогава се случила магията, тя видяла неповторимото цвете. То сияело сред бяла красота и я подканяло без думи: Ела, ела, ела...
Кара се затичала към него. След нея чула тежките стъпки на гладните Мечоци. Слава Богу, че били тромави и тежки, затова се придвижвали бавно. А тя тичала към цветето. То вдъхнало надежда в изплашеното и сърчице.
Над главата и прелитали ледените птици, а небето светело застрашително над нея. Тя не заплакала. Понякога сълзите само пречат. Тичала и не спирала...към бялото цвете. И когато си мислела, че почти го е прегърнала, то сякаш изчезвало. В този миг чула гласовете на хората от селото си.
-Трябва да е тук някъде.
Фенерите им светели и тя забързала към тях.
-Хора, тука съм. извикало детето.
Те я чули, и дали от светлината на фенерите си, или от светлината на звездите, или от светлината на бялото красиво цвете те я видели.
Намерили я. Прегърнали я . Завели я у дома. После тя се опитала да им разкаже, че е видяла чудно цвете сякаш от дантела, но истинско сред ледовете, но никой не и повярвал. Слушали детето, но как да повярваш в нещо , което не си докоснал с ръце...
Кара знаела, че чудното цвете съществува и никога не преставала да мисли за него с любов.

Някой ще каже:
-Как се казва това цвете?
-Защо хората не го намерили?
Има неща, които е по-добре да останат в тайната на ледовете. Така е и с това вълшебно цвете. То се появява само, когато някой изгубен сред ледовете плаче от страх и зъзне от студ, за да му припомни, че винаги има надежда, дори когато си изгубен!
Това цвете е специално и могат да го видят само искренните очи на дете или истински доброто сърце. То няма име. Аромат.
Това е леденото цвете на надеждата, защото дори и сред ледовете се раждат прекрасни и чудни цветя

Автор: Лили Симеонова Спасова (dara33)

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите