Дебатите за и против модернистичната поезия избухват периодично, особено след като е приключил конкурс с по-тлъстичка парична награда. В последно време се толерират стихотворения, които поетите традиционалисти определят като вертикална проза или просто като недоразумение. Те забравят, че днес поезията е това, което беше: върнала се е към първоизвора си – свободния стих, но обогатена с абстрактност и неочаквана образност, което е напълно нормално (все пак сте чували за Хегел, нали?).

на стоп пътувам
по гръбначния ти стълб

поглъщаме огъня,
мълчаливо…

Когато стъпках
мъжката си същност,
бодливи рози
деряха пръстите

Метаморфоза
без ларва.

Днес времето течеше настрана.
Като една дъждовна мръсна вада.

Скъпи, ако откриеш замръзнали чувства някъде сред зарзавата, изхвърли ги.

Синя вода
и ръждивия пясък.

Сърцето ни кърви...
А онзи мим
на газовата сцена се премята.
Сълзи душата топла на Таксим
и аленее в пулса си земята ни.

Братя българи, настъпи
ден съдбовен, ден разделен!
Всичко свято, всичко скъпо
днес потъпкаха. Предела