Отминатата някога любов
се връща като бумеранг в сърцето ми
и аз насън отново търся устните,
целувани тъй жадно някога,

Сънувам път. Сънувам гари,
но изнуреното съзнание
за тръгване не се отваря.
Не си измислям разстояния,

От гордост скриваш и сълзи дори
горещи като огнен пламък,
дори от тишината нощна те боли,
но гордостта превърнала те е в камък.

Изобщо не разбрах как стана.
Може би защото се бях разсеяла – говорех по телефона. Може би защото беше дъждовно и видимостта не беше добра, а пътя – хлъзгав. Може би бях превишила скоростта, защото по принцип съм малко нервна, когато шофирам.

Опустял булевард
бърка второ кафе
на безразлично към себе си утро,

С очите чисти ме погледай-
във мене топъл поглед ти забий.
И като доктор ме прегледай,
и даже с думи нежни ме набий.

Тая заран пак пуснах тАлавизора – както чух и снощи да казва един младеж на улицата. Иначе – баба ми си говореше така. През 60-те...
Минавам по студиата...И в едното чувам – петел пее...
Ега ти, тия какво са намислили? Хитър ход...Но с каква цел?
Обаче, след натискането на другия бутон пак се разнесе кукуригане...

Посвещава се на бай Танаси

Мила моя, дай ми календарче
да фиксирам тая свидна дата,
дето сам заведох те на барче,
а след туй те бутнах на кревата.

Подкарва стадото си нощният пастир,
размахва весело двурогата си гега
и все брои, брои овцете си натирени,
в безкрайните им пасища полегнали.

и с усмивка даже
стиховете ми пробола
някой
някога
с възторг да каже
Браво Майсторе Никола
а над гроба ми