Кръстосахме си пътищата с ветровете.
Те спряха в мен, аз в тях и се завърза възел,
във който нишката на Времето така заплетох,
че да не може никога да ми довърши пъзела.

Поисках като дъжд да заваля.
Да отмия натежалите си мисли.
Доброто във очите не побрах.
Осъмваха замислени след бриза.

Завесата, нехаеше за нея.
Тя беше само следствие, а не причина.

На внучките ми, близначките Рая и Деница


Прониза острието на деня
доспехите на Рицаря на здрача
и месецът полека избледня
и стана синкав и почти прозрачен;

Ти ела в тази нощ само наша.
Вън на прага са плахите думи.

Върху бюрото...или на диванчето отсреща,
да...точно в точката ти, еротична и гореща,
удивителният знак, копнея тихо да поставя...
усмихната сега четеш, но аз отдавна те желая.

„Полят изпит – взет изпит!”

Един от железните студентски принципи. Нямам представа как се оправят трезвениците без да се гипсират поне веднъж .

Знам, че е грешно да сънувам
тялото й чисто голо,
а на сутринта да си го припомнян
отново и отново.

Мечтите ми са плевел упорит.
Възкръсват в изгорелите стърнища,
където огън бесен, страховит
е изпепелявал всичките предишни.

Седим си и се черпим с уиски. Наоколо се навърта То и размахва опашка.