Събрал е всички изгреви и залези във стих-
букет за мен - милион червени рози.
И чака долу, под прозореца ми- ням и тих,
дали и него ще познаят, както онзи

Това е нова, но страшна градска легенда. Можеща да накара всеки млад човек да се разтрепери. И скрие зад бара...
Имало един младеж. Нормален такъв – спял до обяд, пийвал кафенце цял следобяд, дрънвал едни карти привечер, оцветяващ с присъствието си всяка чалгатека до след полунощ, спящ като бродник де при която се навие...

Обичам да тичам. В безброй дни това дали един лов ще е успешен или семейството ми ще гладува се е решавал от бързината на вземане на решение и скоростта с която тичам. Дълго и внимателно тренирах мускулите, ставите и всички онези дребни неща които ме правеха по-бърз, по-силен и недостижим.

Невечна е вселената, нетрайна...
И ако трябва да отсъдим трезво
безкрайността е разгадана тайна,
в която всичко в своя час изчезва.

Ще си спомниш за мен подир множество зими.
Бях една обичайност; една достижимост.

оглеждайки се на Запад
разпъвайки еуфорията от хубавите неща
съзрях

На калинката червена,
С нова рокля пременена,
Вчера бяха подарени
Черни точки кадифени.

Топличко е под завивката. Сгушила се, Алекс се усмихваше в съня си. Чу се любима мелодия. Телефонът иззвъня и тя отвори очи. С едната ръка напипа копчето и спря алармата за събуждане. Протегна се сладко и се усмихна на утрото. До нея котаракът ù измърка сърдито, сякаш казваше: "Къде бе? Стой си тук, луда жено! Кой ще ме топли сега?"

По тихата улица
в шумния град
скитник вървеше в нощта,

притихнали тревите се прощаваха със залеза