А
бяха
времена митични:
голям
дебел,
епичен змей

“И ако случайно и аз остарея...”
/Н. Вапцаров/

И аз случайно остарях.
Съвсем случайно!

Тази нощ и звездите не плачат,
с тях ще дойда красива и бяла.

Безкраен празник е животът мой,
след неуморни страсти-лек покой.
Луната цуяла е сега ,
изпълва мрака светлина.

Не съм добър в бизнеса, но днес ми провървя. Отидох да гласувам. Хубав пролетен ден, но тъжен. Избирахме поредните грабители. Гледам в двора опънати едни сергии, пъстри, примамливи.

Защо не си говорим за стойностни неща,
да изказваме на глас прииждащите мисли?
Една врата да се отключи искам в нас
и чувствата да спрем преди отново да са си отишли.

По-кратки стават изгревите наши.
И все по-дълги залези ни плашат.

Ти ми даваш криле да възпея
свободата в мойта душа,
чрез звънливата реч да изгрея
и с любов да обгърна света.

Прибирайки се по горската пътека, криволичеща между буйните раззеленили се храсти и приказни дървета, Орфей не беше стигнал още до градските порти, когато почувства, че някой го следи.

Трохите от твоята малка лъжовна душа,
събирам, любима и с тях си изхранвам сърцето.
А някога своята толкова лесно трошах
и щедро раздавах на всички жени под небето.