Ти не си цигулката звънлива,
изтънял лъкът – без колофон
и дуетът, с песен нявга жива,
днес с фалшив е тон и полутон.

Най-страшните истории за себе си
сами си ги разказваме във мрака.
Навярно в него имаме доверие.
Той не те кара дълго да го чакаш.

В живота съм разбрал един урок –
че всяко нещо има своя срок!

От всички кратки срокове в света,
най-кратък срокът е на любовта.

За това, че живея, аз нямам ни капка вина.
И дали да ме има, мама даже и мен не попита.
И защото е ясно – накъдето да тръгна – стена! –
ми остава да счупя главата си тежка в гранита.

Така е уморена днеска Клото-
заспиват тънките й пръсти на вретеното
за миг и спира раждането на живота.
„Каква Вселенска мисия ми е вменена”-

На разсъмване любих се с вятъра.
С него смачкахме всички треви,

Платените клакьори, кой както свари
преминават в нелегалност-
очакват файл за напускане землянките!...

Преподавам се на Живота си всеки ден.
Труден урок съм и никой не ще да ме учи.

Кажи ми нещо, независимо какво.
Гласът ти просто някак ме опива.
Красив е като морско зарево.
Студеносивото отвън размива.

Ще се влюбим, разделим,
раят в този свят зает е...
Пролетта е само грим,
който скрива цветовете.