Случва се понякога така, че светът застива на едно място, а ти се въртиш наоколо – извън мястото и времето му, като птица, кръжаща над оваляно в праха тяло, без да е сигурна живо или мъртво е то, без да е сигурна има ли го изобщо или е игра на въображението.

Ще налягат за портрета мъртвоними-
сътворени от познатия ви смъртоним,
колко време в смърт ще бъдат живи
нека, пръв път, заедно да изчислим...

Идваше си от пазара
днеска баба Сийка.
Купила си две черешки
и една кайсийка.

Една история, стара колкото света,
за протеста, за нежността, за любовта,
за изгрева на слънцето в ден суров,
за цветето, заключено в дъждовна капка,
за прокълването на мечтата кратка...

и пак не се решаваш на редактор,
а той живее, диша вътре в теб
и често къса книгите ти - факт е.
Какво остава? мъка - ситна дреб

Преплетоха се сенките на свещите,
ароматизирали загадъчно, нощта и виното.

Е, стреляй най-накрая! И без милост!
И без това се целиш цяла вечност...
Не искам ни молитви, ни кандило.
Не ми е нужна твоята човечност.

Моя бедна душа,
скиташ в мрака сама,
нещо търсиш ли ти в тъмнината?
Кратък дъх топлинка,

Превърнали сме едва ли не в спорт оплюването на всичко българско. За жалост до голяма степен сме прави! Къде са корените на недоволството ни, защо сме толкова черногледи и може ли да се променим към по-добро са въпроси, за които могат да се напишат няколко различни трактата.

Поезията е онова сакрално място, където оставаш насаме със себе си в търсене на отговорите на вечните въпроси на Битието.