Не, каза детенцето от количката извади кифлата от опаковката, и я заръфа стиснала я с ръчичка.

Страхувам се от времето,
изтичащо през пръстите.
Страхувам се от цветето,
над нечий труп поникнало.

В тази толкоз абсурдна държава,
всичко става, но все на обратно.
Кметът дава, пъдарят - не дава
и затъваме в по-кално блато.

Тя беше толкова крехка, чуплива.
А отвсякъде я мачкаха, стъпкваха, пренебрегваха, давеха я в стрес, несигурност, безнадеждност, хаос...

Мога много дълго да мълча,
а думите да лепнат по езика ми
и обратно, мога да крещя,
без да има поводи за викане.

Виждам те със крайче на зеница.
Усещам те със тръпки по гърба.
Люляк, долетял с крило на птица.
Дъх - ветрец под цъфнала върба.

Момичето вървеше по коридора към рецепцията. Оглеждаше се. Трябваше да намери жената. Да ѝ благодари. Сякаш беше общувала с видение. За миг се запита „Тук ли беше наистина...”

Понякога съм трудна за обичане.
Тогава ме презирай, но по мъжки.
Събличай кожите ми змийски.
И не мълчи! И не търси задръжки!

„Има два начина да изживееш живота си. Единият е, сякаш не съществуват чудеса. Другият е, сякаш всяко нещо е чудо"
Алберт Айнщайн

Чудесата са неразривни и монолитни.
Те са нюанси от неизвестен цвят.

Някога в ушите ми шумеше
порив дързък като младо вино.
Беше пролет. Знойно лято беше.
Беше преди толкова години...