ХуЛите - Среднощни видения

М А Р Т А

Бързият влак за Вроцлав в 21.04 ч. потегли с две минути по-късно от Варшава. Докато навън температурата бе минус 18 градуса, в купетата беше топло, даже горещо. Филип Кръстев беше ядосан, че трябва да пътува с този късен влак, да пристигне по никое време, когато не беше удобно да буди своите приятели. Не познаваше добре града и трябваше да търси хотел. Сутринта го чакаше отговорна среща и той разстроено мислеше, че няма да има време да се наспи. Да взема спално легло, нямаше смисъл. По-рано не можа да тръгне заради онези диванета от търговското, които само му загубиха вечерта. Дето не свърши никаква работа, но и от лошото вино или от храната стомахът му нещо не бе в ред.
Той дойде на гарата по-рано с напразната надежда, че може да има някой по-ранен влак. Въпреки, че се беше осведомил от вестника и освен това бе питал и по телефона, че друг влак, освен този в 21.04 няма. Но пък студеният въздух прочисти цигарения дим, с който беше пропит целия, проветри дробовете и главата му и това донякъде го поуспокои. Пък и от личен опит знаеше, че няма смисъл да се ядосва, защото нищо не може да се промени. Много пъти му се беше случвало да виси по гарите, когато връзката се прекъсваше, понякога за броени минути, поради закъснението на предишното возило. В такива случаи той сядаше в бюфета и чакаше търпеливо следващото съобщение по високоговорителите. А пък когато и този влак, с който трябваше да продължи не дойдеше навреме, нещата придобиваха според него направо "криминален характер".
Имаше веднъж един фрапиращ случай. Влакът пак от Варшава закъсня и в Братислава за пет минути изтърва връзката за България. След като се осведоми за следващия влак, той установи, че може да оползотвори оставащите три часа, като навести една своя отдавнашна позната. Тя беше българка. Родителите `и се бяха преселили в словашката столица след войната. Бяха си направили къща. Веска беше родена в България, но беше израснала тук. Работеше в нефтохимическия комбинат. Понеже беше на четири смени, заради вредните, имаше много свободно време и тя се записа като екскурзовод към "Чедок". Развеждаше български туристи из града и на малко смешен български им разказваше за свети Методий, за словашкото въстание и за бирата. При една такава екскурзия шофьорът, който я познаваше отпреди го представи на не толкова хубавата, но млада българо-словачка и вечерта тя спа при него. След това при всяко отбиване в Братислава, ако можеше, той не пропускаше възможността да прекара няколко часа в компанията на това момиче, което от душа се смееше на всяка негова шега и освен това бе доста буйно в леглото.
Позвъни `и по телефона и за щастие тя беше свободна. Дойде да го вземе с такси и отидоха в един хотел, където администраторката `и беше приятелка. Изкараха една любов набързо и тя го върна на гарата. Според информационното табло до пристигането на влака от Берлин оставаха десет минути. Но след като се поуспокоиха, той с нарастващо безпокойство слушаше как на всеки пет минути с безстрастен глас информаторът съобщаваше, че неговия влак се движи с десет минути закъснение. При следващото съобщение минутите станаха трийсет, после - петдесет. Накрая влакът пристигна след два часа. Веска не дочака да го изпрати. Целуна го, пожела му "на добър път" и замина на работа. После Филип пътува три дни до България. Нарушеният график караше машинистите да спират на някакви невзрачни спирки и да чакат с часове всички възможни други влакове да освободят трасето, за да спре отново след стотина километра. Като пристигна в Букурещ, влакът от Москва бе заминал преди двайсет минути. Чак след още шест часа той стъпи на родна земя.
… До тръгването на влака имаше почти час. Но композицията беше на перона и той предпочете да почете на топло в купето. В чакалните духаше отвсякъде. Не му се пиеше, нито ядеше. Нямаше нищо, с което би могъл да запълни свободното си време. Съблече се, извади книгата и се разположи в празното купе. Неусетно в коридорите и съседните купета започна да се чува шум на тътрещи се ботуши и куфари, тракане на врати и обичайната гълчава, съпътстваща всеки потеглящ влак. Филип беше свикнал с тази обстановка и отдавна не му правеха впечатление нито шумът, нито срещата с толкова много непознати хора. Половината му съзнателен живот беше преминал по пъти-щата и хотелите. Даже веднъж, когато един негов приятел Коцето, за пореден път го поднасяше, че вече "натъркаля" тридесетака, а още не се беше оженил, Филип се замисли и потвърди, че наистина е време. Но как да стане тази работа, като в България той се завръщаше колкото да напише отчетите си и да получи новата си командировка. Този начин на живот все още му харесваше. По природа той беше любопитен и припрян човек. Не обичаше застоя, каноните и стереотипите. Иначе беше привърженик на реда. Смятаха го за дисциплиниран, изключително точен ("С него можеш да си сверяваш часовника!") и перспективен работник. Докато някои служители бяха прекарали почти целия си трудов стаж тук, но не бяха напреднали в кариерата дори милиметър, Филип Кръстев все по-често придружаваше шефа на кантората, а отскоро и сам ръководеше търговски екипи при твърде отговорни за неговия ранг и възраст сделки.
Сега той се надяваше да поправи немърливостта на тези от търговското и да си свърши сам работата, за която бе дошъл и бе разчитал на закостенелите чиновници, които само трупаха трудов стаж и гледаха каква далавера биха могли да направят без да ги хванат. Защото бяха страхливи и не смееха да рискуват така изгодната и безотговорна работа в чужбина. Цял отбор от служители, които в повечето случаи нямаха престава за това, което трябваше да вършат, всъщност можеше да бъде заменен от двама-трима души, само че специалисти, а не синекурни безделници и работата да върви далеч по-успешно. Веднъж във Виена той се натъкна на един братовчед на еди-кого си от мини-стерството (името се произнасяше с подобаваща доза страхо-почитание), който се водеше на длъжност експерт в направление "Металургия", а беше завършил ветеринарен институт и не знаеше немски.
Изведнъж не толкова шумът от отварящата се врата, а течението и нахлулият с него лек, ефирен парфюм го накараха да откъсне поглед от книгата. В купето влизаше миниатюрна дама, с фин костюм от някакви екзотични северни животни, може би от самури или сребърни лисици, с огромна яка от друга, по-тъмна кожа и елегантно калпаче, под което се виждаше само по детски вирнато носле. С изненадващо плътен глас жената попита стандартното: "Може ли?" и започна да се съблича, като постави малката си пътна чанта на отсрещната седалка. Окачи шапката и палтото, извади от друга малка, но също така фина чантичка с бродирана дискретно светло синьо цветче в единия ъгъл и неразбираем монограм в другия, носна кърпа, избърса си носа, като измърмори "Извинете" и седна. Едва ли имаше метър и петдесет, въпреки високите токове на ботушите и бухналата, освободена от шапката гарваново-черна коса. Очите `и бяха изненадващо сини като метличина, които на оскъдната светлина изглеждаха по-тъмни. На слънце сигурно бяха съвсем бледи, в тон с нежното `и дребничко личице. Само на ушите `и висеха огромни обеци, които искряха при всяко помръдване на главата. Беше облечена във фин, бледогълъбов туидов костюм, с пола над коленете, въпреки свирепата зима, която шестваше по тези географски ширини от два месеца насам и плътни, тъмни чорапи.
Жената извади някакво шарено списание и се направи, че чете. Но Филип забеляза как тя не особено дискретно, с типично женско любопитство, уж тайно, го разглеждаше от главата до петите. А той също не беше за изхвърляне. Среден на ръст, изглеждаше добре сложен, въпреки сравнително тънката си костна конструкция, с подобна на нейната бухнала, мека, като коприна тъмно руса коса, и също такива сини очи. Беше облечен както подобава на външно-търговски работник, с грижливо избръснато лице и внимателно подстригани мустаци, които го правеха да изглежда малко по-възрастен, отколкото беше. Носеше тъмен, елегантен габардинов костюм, български кожени
ръкавици и шапка "Hukel".
След като задоволи първоначалното си любопитство, жената запрелиства списанието, но си личеше, че то не я привлича, че `и е скучно - при това в присъствието на такъв, изглежда интересен мъж. Филип усети неловкото положение, в което се намираше. От една страна, доброто му възпитание не му позволяваше да проявява нескромност при среща с непозната, красива и добре облечена жена. От друга - чувството му за кавалерство предполагаше някакво макар и прозаично действие. Трябваше да завърже някакъв, какъв да е разговор, ако ще той да е от английски тип - за
времето. В това време влакът тръгна. Дамата възкликна:
- Най-сетне! - като че влакът бе закъснял с часове.
После допълни:
- Май само двамата ще пътуваме!
- Защо, не Ви ли е приятно ?
- Напротив, напротив! Ако не дойде някой, даже ще може да подремнем. Впрочем, да Ви се представя: Мрожевска, Марта - и му подаде фината си изящна
ръчичка, с отлично поддържан маникюр.
Филип Кръстев пое деликатно топлата, нежна ръка, целуна я с добре тренирано движение като се надигна, поклони се вежливо и също се представи:
- Филип.
- Господинът май не е поляк?
- Не. Българин.
- Личи си по облеклото, по маниерите, по всичко… Поляците са толкова груби и невъзпитани! Значи и Вие сте като мен, несретник в тази противна Полша.
На немия му въпрос, дамата продължи:
- Аз съм унгарка. Омъжена за поляк. От три години живея тук. Но никога няма да мога да преодолея носталгията по родния край.
Тук жената извади кърпичката с монограма и попи очите си, инсценирайки непреодолима "мъка по родния край". Филип гледаше това красиво дребно личице, слушаше топлия и мек глас, заглушаван от тракането на влака и му ставаше малко смешно от несръчно играещата си роля жена. Но лекият акцент, изразителното лице, което всеки миг променяше изражението си, и всичко останало у тази миниатюрна дама му правеха особено приятно впечатление. Той със задоволство установи, че докъдето и да пътуват заедно, няма да скучае, че в душата му нахлува радостно чувство от присъствието на тази жена, която сякаш изтри притесненията и изтика неприятностите от отминалия ден на заден план. Вече не го интересуваха нито онези от търговското, нито кога този среднощен влак ще пристигне във Вроцлав, нито какво ще прави после. Гледаше жената, седяща отсреща с кръстосани изящни бедра, която чуру-ликаше нещо, като отвреме навреме не пропускаше артистично да въздъхне и да попие иначе сухите си очи.
- Да, плени ме този хитър селянин - мен, невинното и непорочно девойче. Омая ме със сладки приказки, че щастие е възможно само с него. И аз, глупачката, му повярвах. Не само му се отдадох, ами зарязах родината си и се ожених тук. И защо? - За да търпя всеки ден: "Как си, миличка? Искаш ли нещо, скъпа? Облечи се, да не настинеш?" и все едни такива глупости, сякаш не ми е мъж, а бавачка. Чудя се защо е станал инженер, а не възпитател. Постоянно ме надзирава, като че ли съм малко дете. Е - засмя се жената, като го погледна кокетно, - може да съм дребна, но не съм малка. Скоро навърших двайсет и четири. И майка му постоянно ми досажда: " Не си ли гладна, искаш ли кафе? Да ти купя ли кренвирши?" и всякакви такива глупости. Като че ли аз не мога да си поискам каквото ми е нужно, а трябва някой постоянно да ме пита, също че съм болна. А като си бях у дома, в Сегед, никой не ми обръщаше внимание. Само изяждах по някой шамар, когато закъснея или ако получа слаба оценка.
Жената продължаваше изповедта си, повече като монолог, защото Филип седеше срещу нея, слушаше я, но не чуваше какво бъбри. Очевидно това и нея не я интересуваше особено. Тя просто имаше нужда да говори и този разговор би могла да проведе с всеки, който би имал желанието и търпението да я слуша. Но му беше интересно. Под меката светлина на зацапания плафон тя изглеждаше почти нереално. Красотата `и го привличаше магнетично и той я възприемаше като макар и миниатюрно, но изключително точно изработен модел на женско съвършенство. Това, че устата `и не спираше да говори, въобще не му правеше никакво впечатление. Даже му беше по-интересно, защото в противен случай тя щеше да стои неподвижно и нямаше да може да следи темпераментните `и жестове и мимики. Не само поради ръста си, а по това как и какво говореше унгарката наистина изглеждаше като малко сърдито дете. Докато ръкомахаше, жената изпусна списанието. Филип се наведе, вдигна го и учтиво `и го подаде. Чак сега тя го погледна в очите и изведнъж се смути. Лицето `и пламна. Жената сведе очи, после отново го погледна. Дългите `и, тъмни мигли пърхаха бързо-бързо като крилца на пеперуда. Тогава Филип си спомни, че "Мадам Бътерфлай" сигурно е била точно като тази мъничка унгарка насреща му. Тя го гледаше с широко отворени очи, сякаш чак сега беше забелязала присъствието му. Очевидно и тя го харесваше. Когато Филип `и подаде списанието, уж неволно докосна едната `и ръка. Тя беше гореща, пареща и
той я погледна с изненада и страх.
- Да не сте болна. Имам чувството, че имате температура?
Този път Филип я хвана за ръката и действително тя пареше.
- Не, защо? Нищо ми няма - учудено го погледна жената, преодоляла първоначалното си смущение.
- Ръката ви направо пари.
Веднага след това, той премести ръката си на челото `и, като формално попита:
- Може ли?
Челото `и също гореше. Но като се вгледа не забеляза някакви тревожни симптоми. Въпреки, че в купето беше доста топло, по лицето `и не се забелязваше да е изпотена, от гласа `и не можеше да се направи заключение, че е болна, може би само внезапно избилата руменина по бузите `издаваше някакво основание за съмнение.
- Това пък откъде го измислихте? - нацупи сърдито устни дамата. - Нищо ми няма. Съвсем добре съм! А иначе, аз съм си такава. И мъжът ми се чуди как може да съм толкова гореща, а той - хладен - като змия. А аз му казвам, всичко е от душата - като ти е студена душата, ще ти е студено и тялото. "Но, какво искаш от мене, скъпа? - пак започва да ми пее. Ох, омръзнал ми е вече с това негово "скъпа". Също като в американските филми, в които само се целуват и сякаш нямат имена, а непрекъснато си говорят изключително със "скъпа" и "скъпи". Нали?
Филип беше изненадан. Никога досега не беше срещал човек с толкова висока естествена температура, без да е болен. Той не беше особено вещ в медицината, но знаеше, че температура над трийсет и осем градуса вече е признак на болестно състояние. А температурата на тази жена сигурно беше четиридесет градуса, защото кожата `и направо гореше.
- Защо ме гледате така?
- Как?
- Не знам. Някак особено…
- Защото ми харесвате - изненадващо и за самия него изтърси Филип.
Жената не очакваше такъв прям и внезапен отговор, затова замлъкна с полуотворена от изненада уста. Този път не сведе очи, а го гледаше с нескрит интерес, като някаква специална находка, която е намерила след дълго търсене. Този отговор я поласка, приятно подразни женското `и самочувствие и понеже той го изрече с такъв спокоен и уверен тон не можеше да се приеме като кух, формален ком-плимент. Но тя бързо се окопити, в очите `и проблесна дяволито пламъче:
- И какво толкова ми харесвате? Виждате, че едва се виждам от земята, нито пък съм кой знае какво. Обикновена унгарска жена - уж свенливо констатира тя.
Очевидно очакваше той да продължи с комплиментите.
- Всичко: и лицето, и гласа, и очите, и ръцете и косата - всичко. Но - той се усмихна, - в комплект. Иначе картинката се разваля.
- Нима може човек да се разглоби? И да харесваш само половината от него? Той се възприема като едно цяло: или се харесва или не! - категорична беше тя.
- Именно. Точно това ви казах и аз - че Ви възприемам като едно завършено и то много красиво и фино цяло.
Филип се наведе леко напред и отново хвана жената за ръката. Тя не се възпротиви. Само огненото потрепване на пръстите `и показваше, че не `и е неприятно, а напротив - с нетърпение бе очаквала това докосване. Това беше знак на първата сигнална система, който трябваше да послужи като увертюра на нещо, което никой не можеше да предскаже или да предвиди. Някакви неуловими, но достатъчно мощни флуиди прескочиха помежду им, накараха ги да се погледнат с нови очи, учестяваше дишането им и караше устните им да съхнат.
Той държеше малката и нежна, но огнена ръчичка, сякаш се страхуваше да не побегне. Стискаше я настойчиво, но нежно, като галеше леко китката `и с пръст. Ръката `и покорно лежеше в неговата. Само нервното потрепване издаваше какво я вълнува. Без да я пуска, Филип се премести до нея. С другата си ръка обхвана раменете `и, като я придърпа нежно към себе си. Тя отметна назад глава, гледаше го все така настойчиво и многозначително, но опря другата си ръка в гърдите му и леко се опъна назад. Тогава той се наведе бързо и се опита да я целуне. Тя светкавично отдръпна лицето си и той успя да опре устните си само до бухналата смолиста коса. Мъжът я пусна за миг и я хвана за раменете. Не посмя да предприеме нищо повече, объ-ркан от първоначалната `и реакция. Тогава жената измъкна ръцете си от неговите, обхвана лицето му и бързо, и нежно, но страстно го целуна. След това се освободи от ръцете му, като внимателно ги постави в скута му.
- Не обичам така! - с внезапно едва спотаена ярост просъска жената.
Държанието `и с нищо не подсказваше, нито какво мисли и чувства, нито какво ще направи после. Филип седеше до нея със свито сърце, объркан, замаян от реакциите на тази непредсказуема жена. Докато бъбреше отначало, той си мислеше, че това е едно лековато момиче, с което може да пофлиртува докато пътуват. Но вече не знаеше какво да мисли. Седеше срещу нея, гледаше я в очите и се мъчеше да отгатне следващата `и реакция. Но тя не правеше нищо. Фиксираше го с поглед, в който можеха да се прочетат хиляди най-различни мисли и чувства. От тялото `и струеше огън, който Филип усещаше. Този огън, финият парфюм, очите, лицето, всичко караха главата на Филип да бучи. Мислите му подскачаха хаотично, сякаш люшкани от бързото движение на влака. Той усещаше как ръцете му се изпотяват, как нещо го стяга за гърлото и го кара да се чувства като хлапак, който за пръв път се докосва до момиче. Стана му малко обидно, че една такава малка на ръст жена, за толкова кратко време, с такава сила бе обсебила съзнанието и чувствата му.
Обикновено умееше да се владее. Беше си изработил стереотипи, помагащи му да излиза от разни заплетени ситуации, които работата често му предлагаше. Не беше светец. Имал бе вземане-даване с доста жени, за някои от които - като Веска от Братислава или Моника от Виена - пазеше топли чувства. Но сега наистина не можеше да мисли трезво. Нещо бе блокирало в главата му. Затова само погали лицето `и и отново се опита да я целуне. Този път тя вдигна предизвикателно брадичка и му подаде устните си. Колко е траяла тази целувка не помнеха. Една или няколко: пет, десет, сто минути? Дали следващите два, пет, десет километра бяха отделяли уста от уста или като удавници дишаха уста в уста? По-точно не вдишваха, а изсмукваха дъха си до замайване.
Отдръпнаха се, когато колелата започнаха да скърцат протяжно. През заледеното стъкло се мяркаха светлини и не след дълго влакът спря. Поеха си дълбоко въздух, жената пооправи просто по навик косата си и като се държаха за ръце, станаха. Излязоха в коридора. Филип запали цигара и потърсиха някакъв ориентир. Бяха загубили представа за времето. Бяха отминали Лудж и Колиш. До Вроцлав имаше още път. Оставаше това да е Остров Велкополски. Докато гледаха пустите перони със стоящите тъмни вагони, влакът отново проскърца и потегли. В техния вагон нито се качи, нито слезе някой. Малко бяха тези, които пътуваха с този неудобен нощен влак. Само крайно належаща нужда би могла да накара някого да пътува посред нощ в такъв адски студ.
В коридора беше хладно. Освен това, те бяха се разгорещили достатъчно от страстите, и които целувките не бяха в състояние да успокоят. Въпреки това, потрепериха от нахлуващия през отворената междинна врата студ и побързаха да се приберат отново в купето. Този път Марта му показа с ръка да седне на отсрещната седалка. Тя разбираше, че не бива да се държи като заплесната хлапачка, която може да се целува до безсъзнание. Беше достатъчно зряла и опитна, и след като укроти първоначалния порив на привличането към този красив българин, реши, че сега всичко трябва да си върви по реда на нещата.
- Къде ще отседнеш като пристигнем ? - тихо попита тя. - Колко ще останеш във Вроцлав? Имаш ли много работа? После къде отиваш?
Въпросите следваха един след друг и Филип изчака да ги изреди и започна като послушен ученик да отговаря. Че почти не познава града, но веднъж е нощувал в "Монопол", на ул. Моджевскей. И сега мисли да вземе такси от гарата и да помоли да го откарат в някой хотел, където да дремне час-два, защото трябва да оправи тук едни бакии и да се върне във Варшава, откъдето да отлети за Рим. Не искаше да спи в "Пиаст", защото там бе пълно с хлебарки, които ненавиждаше.
Спомените му от този иначе красив град бяха бегли и бледи. Първия път, когато дойде, валеше дъжд, а втория - имаше толкова много работа, че едва вечерта успя да направи кратка разходка край брега на Одра и да види тук-таме нещо. Беше запомнил кулата на катедралата "Швента Елжбиета" или както чужденците я наричаха "Света Елизабета" или "Елизавета", "Елисавета" и както още искате. Повечето хора от други държави трудно свикваха със пецифичното произношение на някои полски думи и звуци. Едно "ш" бе мъчило Филип дълги месеци. Едва след като се поразходи два-три дни из Варшава, вслушвайки се как говорят хората около него, той изведнъж, изненадващо и за самия себе си откри, че може да произнесе Кшиша, (умалително на Кристина), с това проклето "ш", този път като истински, натурален поляк. Отначало се изненадваше, колко твърд е нашият език. Как например ние наричаме Лодз, толкова мекото име на град Лудж. Толкова меко, че дори л-то се изговаряше като удължено у-уудж. Или дифтонгите -ен и -он. Звучеше му смешно, когато чуеше ренка, вместо ръка или дзевьонтка, вместо девятка. Отдавна вече беше усвоил не само тези елементарни фонетични особености на езика, но знаеше и разговорните форми, говореше свободно и само лекия му акцент, караше някои да го смятат за "шльонка", понеже говорът му беше по-близък до шльонския диалект, който най-малко правеше впечатление на някого, особено в шльонската "столица" Вроцлав, чието име също трудно се изговаряше и звучеше нещо като "Уроцулав". Такива особености има всеки език. Нима руснаците не се мъчат с нашето ъ, въпреки че в техния език също има такъв звук? Те казват спокойно съезд, но убий ги, не могат да произнесат ъгъл. А пък ние им отвръщаме със същата безпомощност, при произнасяне на
тяхното ы, като ъйкаме на поразия.
Филип беше преминал тези етапи на първоначално удивление и стъписване при усвояването на редица граматични особености, които всеки език има, и търпеливо и настойчиво навлизаше в тях. Това от една страна му беше необходимо за работата. Но от друга страна пък му беше интересно. Просто обичаше този род занимания или както ги наричаше един негов преподавател, "гимнастики на ума".
Марта също говореше с лек акцент, макар, както тя каза, да живееше от години в Полша. Съмнително беше дали въобще някога ще съумее да преодолее твърдостта на унгарския език. Но иначе, ако се съди само по говора, трудно би могло да се разбере, че е чужденка.
- Никъде няма да ходиш! Отиваме вкъщи! - категорично отсече тя, като изслуша бясненията му. Удивително бе как тази миниатюрна жена има такива резки и нетърпящи възражения позиции.
- Удобно ли е? - някак плахо попита Филип, с тайната надежда, че жената няма да промени решението си.
- Защо да не е удобно? Да не би да трябва за всичко да се съобразявам с тези бавномислещи поляци? Още повече, че мъжът ми е заминал командировка и ще се върне чак другата седмица. А свекървата е длъжна да изпълнява каквото `и кажа. Макар, че иначе тя е общо взето разбрана жена. Няма от какво да се притесняваш. Ще си починеш - тук тя многозначително се подсмихна, - а сутринта върви си оправяй "бакиите". Пък ако ти хареса - тя пак се подсмихна, - върни се при мен! Можеш да останеш колкото искаш, дори като се върне Гжегош.Той е кротък и послушен като домашно куче. Казала съм му: "Моите приятели са и твои приятели!" И той възприема тази максима като заповед. И хич не ме интересува, дали е съгласен или не. Ако не му харесва, взимам си шапката и си отивам в Сегед.
- А у вас сега топло ли е? Или и там е такъв адски студ като тук?
- Е студено е, но не чак толкова. Все пак сме пo на юг. Нали си учила география.
- Да, ама есенес предаваха по телевизията какви преспи имало в Гърция. А тя е още пo на юг от вас?
- Случват се най-различни аномалии - философски обобщи Филип.
Влакът продължаваше да трака монотонно през засипаните с дебел сняг пусти полета. От време на време покрай стъклото на прозореца пробягваше по някоя крайпътна светлинка, която изчезваше в следващия миг.
- Ела. Седни при мен - покани го с ръка тя.
Филип се премести бързо на отсрещната седалка. Марта се сви на гърдите му като малко дете и притвори очи.
- Стана късно, трябва да починем малко - със затворени очи промърмори тя, като се прозина.
После утихна. Филип се чувстваше безкрайно неудобно. Първо тя се беше настанила безцеремонно върху гърдите му, без да съзнава собствената си красота, с която беше свикнала. Тя не можеше да си представи какво ставаше с него, поради изгарящия пламък на опряното о него тяло. Всяка клетка от нея, всяка фибра бълваше огън право в сърцето му. Той не смееше да помръдне. Само я прегърна нежно и я притисна още по-плътно към себе си. Но от тази прегръдка или от парното целият се изпоти. А жената спокойно и равномерно изпращаше огнения си дъх в него. Мъжът имаше усещането, че ще експлодира, ако не направи нещо. Затова той се облегна, подпря главата си на страничната облегалка, опъна краката си, и внимателно премести жената. Извъртя я, вдигна краката `и на седалката, а главата `и остави в скута си. Тя само потръпна, но не се събуди. С едната си ръка Филип я придържаше през кръста, за да не падне, ако влакът внезапно спре. Гледаше спокойното `и, с нежни, детски черти красиво лице и му се щеше да направи нещо за нея, да я приласкае, да я защити от нещо, което би могло да смути спокойното изражение на това толкова обичливо лице. Но сега тя нямаше нужда от нищо. Достатъчен беше топлия му скут и сигурността на
обхваналата тънкия `и кръст силна ръка.
Влакът фучеше през зимната нощ. На Филип му се струваше, че времето е спряло или поне така му се искаше да е така. Тракането на колелата, полюшването на вагоните и редките проблясващи светлини го връщаха към действителността и потвърждаваха, че нищо не е спряло, че влакът върви и той държи в ръцете си заспалата жена. Но в същото време нещо го глождеше. Искаше му се да види второто действие на тази романтична история, да стане съучастник в продължението на започналото така огнено приключение. Затвори очи, опита се да си наложи да по-дремне, защото знаеше че времето неумолимо тече и че след няколко часа го чака напрегната, отговорна работа. А преди това?… За "преди това" той не смееше да мечтае. Тази Марта беше непредсказуема. Би могла да го изгони навън, на сковалия земята студ или да го приюти в огнените си обятия. Мисълта му се люшкаше от едната крайност до другата. Но в края на краищата трезвият му ум отхвърли тези съждения, от които или от наслоилата се умора започваше да го боли глава. Филип клюмна и се унесе в неспокойна, трескава дрямка.
Стресна го протяжното скърцане на спирачките. Влакът намали ход и влезе в района на гарата. От съседните купета се чу тракане на врати, говор на уморени, сънливи хора. Марта също се събуди. Потърка очи с юмруци, като дете, погледна нагоре и видя топлата свенлива усмивка на
мъжа.
- Май пристигнахме?
- Изглежда.
Тя се надигна, стана и започна да оправя дрехите и прическата си. От съня лицето `и беше леко подпухнало, но все така красиво. Филип `и помогна да се облече, прибра вещите и слязоха. По перона се изнизваха бързащите, подгонени от студа пътници. Минаха през чакалнята и излязоха на улицата. За щастие едно такси току-що пристигна. Жената направо отвори вратата и се пъхна бързо. Филип я последва. Каза на шофьора - възрастен мъж с огромни мустаци - адреса и като потрепера от студа, се сгуши отново до спътника си.
По заледените улици нямаше движение. Лампите осветяваха побелелите от скреж дървета, придаваха приз-рачен вид на улиците и къщите. По някакъв мост пресякоха замръзналата Одра и не след дълго таксито спря. Филип плати и помогна на жената да слезе.
Намираха се пред стара, поолющена кооперация с масивна дъбова врата. Марта извади връзка ключове и отвори. От коридора ги лъхна топъл, миришещ на мухъл дъх. Вдясно се виеше солидно стълбище с изтрити от многото крака стъпала, с парапет, чийто орнаменти бяха красиво изковани. Тя го поведе нагоре. Без да каже нито дума, спря пред една от вратите на втория етаж. Отново извади връзката и отключи двете ключалки. После с театрален жест, но все така безмълвно, го покани да влезе. В тясното антре имаше само голяма закачалка и шкафче за обувки. Някои от плочите, особено тези пред вратата бяха се изтър-кали и едва се забелязваха шарките. На закачалката нямаше дрехи. Само отстрани стърчеше дръжката на цветен чадър. Марта отвори едната от двете врати и отново го покани с очи. Стаята беше голяма, но мрачна - въпреки многото лампи на "кристалния" полюлей. Това впечатление може би идваше от изобилието от тъмни мебели, с които бе претъпкан вестибюлът. По-скоро приличаше на вехтошарски магазин. Някога тези мебели са били красиви и в по-голямо помещение при добра аранжировка сигурно са изглеждали добре. Но сега бяха загубили свежестта си, някъде тапицерията беше се протрила, внимателното око би забелязало напукания лак и тук-таме неумело закован крак или облегалка. Сред стаята имаше голяма кръгла маса, застлана с ръчно плетена позахабена бяла покривка.
- Събличай се ето там - показа му домакинята дивана в ъгъла зад вратата.
Филип се съблече като внимателно подреди дрехите си. Огледа се и постави отгоре шапката и ръкавиците си. Тя също хвърли небрежно шапката и скъпото палто и рече:
- Ей сега ще намерим нещо за хапване. Защото аз умирам от глад.
В това време някъде от вътрешността на къщата се чу хлопане и на една от вратите се показа възрастна дебела жена, със забрадка, която целеше да прикрие ролките на оредялата `и бяла коса. Беше облечена в смачкан виненочервен, вехт халат. Лицето `и беше подпухнало от съня, но устните `и бяха свежо начервени с ярко карминено червило.
- А, ти се върна? - с неподхождащ на масивната `и фигура фалцет изчурулика жената. - Добре дошъл, пане! Сигурно сте гладни. В хладилника има кървавица и пастет. Нещо трябва ли? Аз си лягам!
И без да дочака отговор, тя изненадващо пъргаво се обърна и хлопна вратата след себе си.
- Майката на господин Мрожевски. Малко е ку-ку, но иначе бързо схваща.
Филип не разбра какво искаше да каже снахата, а и тя не се доизказа. Отвори друга врата и скоро се чу тракане на съдове. Не след дълго се появи с голям, калайдисан поднос на който имаше няколко чинии с изрисувани в средата сини лебеди, парче замръзнала кървавица, половин кутия пастет, пакетче краве масло и две изсъхнали кифли. След това донесе изглеждащ огромен за нейния ръст трилитров буркан с кисели краставици. На масата се появиха неизменният сервиз за чай, кутия бисквити и малка кyпа мармалад, покрита със зелена опаковка от нещо друго. Жената донесе голям кухненски нож, две вилици и повтори констатацията си: "Умирам от глад". Придърпа един стол, седна, но веднага скокна, защото чайникът в кухнята започна да пищи пронизително. Тя го донесе, направи запарката и отново се качи на стола. Масата стигаше почти до брадичката `и. На Филип му стана смешно как тази зряла жена седи на масата като дете, а не `и идва на ум да си подложи възглавничка. Беше `и трудно да се храни с високо повдигнати лакти, но изглежда беше свикнала с нестандартните мебели, които хората правеха за себе си, а не за такива като нея и беше се нагодила към техните еталони.
Като дете, а после като поотрасна тя се засягаше от подигравките на децата от квартала, които я наричаха "Палечко", "джуджето Ма" и с други прозвища. Но силният `и характер я съхрани. Тя не обръщаше внимание на потулените, а понякога и явни усмивки, на снизхождението, с което се отнасяха, не само възрастните, но и нейните връстници. Най-остро преживяваше ниския си ръст, когато отидеше на забава. Нито един от младежите не искаше да танцува с неКато дете, а после като поотрасна тя се засягаше от подигравките на децата от квартала, които я наричаха "Палечко", "джуджето Ма" и с други прозвища. Но силният `и характер я съхрани. Тя не обръщаше внимание на потулените, а понякога и явни усмивки, на снизхождението, с което се отнасяха, не само възрастните, но и нейните връстници. Най-остро преживяваше ниския си ръст, когато отидеше на забава. Нито един от младежите не искаше да танцува с нея. Не защото не я харесваха. Тя още от малка блестеше с нереалната си красота. Но момчетата се страхуваха да не ги вземат на подбив, че играят с деца. Въпреки, че знаеха годините `и, виждаха че нищо не `и липсва, само дето всичко бе в намален размер. Някои "кавалери" се опитваха да я покровителстват. Обаче, тя винаги намираше начин да ги отреже с обещанието, че ако има нужда от закрила непременно ще ги потърси. И въпреки ситния си ръст и "свиреп" характер, всички я обичаха. Харесваха острия `и език, с който поставяше всекиго на мястото му, а когато трябва обезкуражаваше нахалниците с пленителна усмивка.
Пан Мрожевски беше дошъл на международна бригада. Тя се влюби от пръв поглед в този едър, наглед непохватен като мечка, свенлив като момиче русоляв младеж. Той умееше да прави невероятни неща - свиреше на тромпет, ходеше на ръце, само с едно криво джобно ножче майстореше красиви фигурки от парчета изсъхнало дърво и вдъхваше доверие не само с ръста си, но и с по детски под-купващата си усмивка. Беше невероятно плах и срамежлив. Дори когато приятелите му разказваха за "нощните си подвизи", той мълчаливо слушаше и се изчервяваше като момиче. На забавите, които уреждаха всяка вечер в "лагера", помещаващ се в едно общежитие той не танцуваше. Седеше в някой ъгъл и гледаше подскачащите младежи с вида на мъдър настойник, който се радва на щуротиите на възпитаниците си.
На втората вечер, Марта, която също почти не танцуваше забеляза самотния, огромен младеж и изведнъж стана и решително се изправи пред него. Както беше седнал, той пак беше по-висок от нея. Тя се поклони с театрален жест и го покани. Гжегош така се смути, че чак ушите му почервеняха. Той непохватно стискаше огромните си длани, гледаше тази усмихната кукла и не знаеше какво да прави. Помисли си, че някои от неговите приятели са му погодили поредната шега. Но като се озърна, се учуди, че никой не им обръщаше внимание. Момичето стоеше пред него в застинала очаквателна поза. Като видя, че младежът се чуди какво да прави, тя издърпа едната му ръка и го притегли внимателно, но настойчиво. Той стана, с вдървени крака пристъпи след нея и чак тогава танцуващите около тях с изненада обърнаха внимание на необичайното явление. Сега, изправен в целия си ръст, полякът изглеждаше като великан пред мъничкото, облечено в рокличка на дребни розови цветчета момиче. Всички спряха - учудени и любопитни да видят какво ще стане по-нататък. Никога никой не беше виждал по-необичайна двойка. Марта премести ръката си в другата му ръка. Нейните пръстчета се изгубиха в огромната му като лопата длан. Тя се пресегна, но като не можа да достигне рамото му, сложи ръката си на гърдите му. После намести другата му ръка около кръста си и го поведе в ритъма на тангото. Все така вдървено той запристъпва плахо. Страхуваше се, че ако помръдне нещо друго освен краката си, може да счупи това крехко като кристал създание. Всичко му изглеждаше толкова нереално, че загуби представа къде се намира. По лицето му избиха ситни капчици пот. Движеше се механично и не чуваше, пък и не можеше да разбере какво му говореше момичето. Когато танцът свърши, всички бурно заръкопляскаха с викове "Браво", и "Бис". Момичето все така държеше момъка за ръката, изви главата си към него и го дръпна да се поклонят на публиката. Последва нов изблик на френетични викове и оглушителни ръкопляскания.
До края на бригадата те се бяха сприятелили до такава степен, че прекарваха заедно всяка свободна минута. Вечер се разхождаха по брега на Тиса. Тя се качваше на един парапет и тогава пак по нейна инициатива се целуваха наивно, по детски неопитно. Когато си тръгваше, тя му обеща, че ще чака да дойде да я вземе. Гжегош беше добър, честен и най-важното: влюбен до уши. Единственото, което го притесняваше бе, как щяха да приемат годеницата му у дома, във Вроцлав. Но неговият добродушен характер не взе на сериозно тези опасения: "Ще поговорят, пък ще
свикнат!"
През есента, след като се дипломира, той отиде да доведе годеницата си. След седмица тя му беше вече жена. Марта обичаше мъжа си по своему. След като цял живот я бяха смятали за малка, сега тя имаше възможност да се грижи за някого. Не се притесняваше, а даже се гордееше, че този някой беше над стокилограмов, двуметров мъж. Но иначе той си беше едно голямо и безпомощно в житейските дела дете. След майка му, сега грижите за него пое жена му. И на двамата им доставяше удоволствие да си правят разни номера, да играят ролята на покровител на другия, колкото и несъответни да бяха и физическите и душевните им качества. Той беше голям, тя - малка. Той беше тих, добродушен и спокоен, тя - експанзивна и нетърпяща възражение.
След първите месеци на "напасване" на характери и поведение нещата се поуталожиха. Но когато оставаше сама, Марта все по-често се чувстваше излишна, ненужна в този чужд град, сред хора, които имаха други обичаи, друг стил на живот, говореха език, с който тя трудно се справяше. Беше `и мъчно за дома, за приятелите, за близките и дори за родната Тиса. Макар, че тук също имаше река. Одра `и се виждаше някак чужда, студена и недружелюбна. Когато в неделя отиваха на църква, също се чувстваше неуютно. Иначе катедралите бяха същите. Имаше даже по-внушителни храмове. Службите протичаха по един и същ начин. Но тук тя не познаваше никого, а статуите на светците изглеждаха наистина като неземни, далечни и абстрактни. Опита се да сподели притесненията си с изповедник. Възрастният мъж, скрит зад завеската на изповедалнята я изслуша загрижено и я успокои, с надеждата, че
времето и любовта към Бога ще премахнат терзанията `и.
Гжегош беше постоянно зает с нещо. В службата използваха неопитността, но и познанията му на млад специалист и го товареха с несвойствени задачи, които той изпълняваше безропотно. Просто защото така беше възпитан и защото смяташе, че така трябва. В къщи винаги си намираше някаква работа. Поправяше нечий телевизор, или шевна машина, а когато седеше пред телевизора с чаша ароматен чай, ръцете му не спираха да дялкат някаква клечка. Беше се научил да плете. Сега правеше опити да конструира и изплете някаква дантела, която смяташе да подари на жена си. Иначе се държеше с нея неизменно учтиво. Гледаше я с предани очи и изпълняваше всяка нейна прищявка с покорството на домашно куче. Никога не избухваше, нито `и възразяваше. Понякога вършеше някои неща с неохота, при-крита зад спотаена въздишка. И в такива случаи обаче смяташе, че сигурно "така трябва".
…Като си намаза голяма филия с дебел слой масло, Марта сложи отгоре още толкова пастет, отряза парче кървавица и едва успя да напъха филията в устата си. Ядеше лакомо, стръвно, въпреки късния среднощен час. Филип си намаза филия само с масло. Помоли само за сол и някак унесено, ядеше без да усеща вкуса на хляба. Отпи глътка чай и му стана смешно като гледаше с какъв апетит ядеше жената. Досмеша го като си помисли, какво всъщност прави тук в този непознат дом, с чуждата жена посред тъмната студена нощ. Но скоро Марта утоли глада си, наля си чай и се премести на дивана.
- Ела при мен. Тук е по-удобно. Тази маса става само за онази мечка - Гжегош.
Филип послушно изпълни заповедта `и. Часът минаваше два. В очите му боцкаха иглички, спеше му се.
- Хайде сега, бегом в банята. И после - в леглото. Няма време - набързо се разпореди тя като му подаваше кърпи и чисто нов светлосин халат.
Филип с удоволствие се пъхна във ваната. Топлата вода отми умората, но той се уплаши да не заспи - толкова добре се чувстваше тук, изолиран от света, от грижите и проблемите, от студа. С усилие стана, избръсна се и излезе. Марта го посрещна, повдигна се на пръсти, целуна го по бузата и го поведе към спалнята. Тя имаше същия вехтошарски вид. Освен старинното легло там стояха масивен гардероб, тоалетка, три нощни шкафчета, малка масичка с два стола и закачалка. Пътьом Филип видя, че масата във вестибюла стоеше така, както я бяха оставили.
- Лягай! - заповяда тя и излезе.
В просъница той дочу шума на плискаща се вода. После се унесе и заспа. Той винаги спеше добре. Здравата му психика и постоянните пътувания го бяха научили да спи където и да е и не го притесняваха особено нито шумът, нито обстановката. Спеше леко и стреснато се събуди. Отначало не можа да разбере какво се беше случило, но когато усети горещия допир на голото тяло на жената до него, мигновено се върна към действителността. В стаята беше съвсем тъмно и тихо. Усещаше само парещия дъх на притисналата се до него Марта. Инстинктивно намери лицето `и и устните и телата им се сляха във вихрения танц на страстта. По някое време тя утихна. Той оправи възглавницата под главата `и и заспа - изтощен, но щастлив.
Пробуди го нежна милувка. С труд отвори очи и погледна надвесилата се с разпуснати коси Марта. Тя го целуна нежно по бузата, после хвана ръката му:
- Време е да ставаш. Нали имаш важна работа.
Филип погледна часовника с ужас. До уговорената среща оставаше малко повече от половин час. Отривисто скочи, облече се и попита:
- Как мога да стигна до кантората по най-бързия начин?
- Поръчала съм такси. Багажа си можеш да оставиш тук. Аз трябва да отида при Гжегош, но дъртата не излиза никъде, така че после можеш да се върнеш и да си вземеш нещата.
Той я погледна, отново видя как стрелките на часовника застрашително бързат и облече връхната си дреха. Искаше да `и каже толкова много неща, да `и благодари за незабравимата нощ, да разбере кога ще я види пак и още хиляди неща, но нямаше време.
На вратата тя му пъхна някакво листче с думите:
- Ако искаш, обади ми се, когато можеш. - После се надигна на пръсти, обхвана врата му с две ръце и го целуна дълго, безпаметно, зашеметяващо, както само тя умееше. Поиска му се да я притисне силно до себе си, да зареже всички кантори и сделки, да я вземе на ръце и да я отнесе накрай света, където ще бъдат само двамата, без Гжегош, без старата дама с ролките, без шефа му - без никого! Само двамата и любовта им, и едно ярко, топло слънце, едно море и ситен пясък, в който остават само стъпките им. Той въздъхна, защото добре разбираше че това може да се случи само в приказките, целуна я още веднъж, погледна я - сякаш искаше да запечата образа `и в съзнанието си, да го отнесе със себе си завинаги - и излезе. Тежката дъбова врата се затвори завинаги след него…