Жените_Роуз_петнадесета глава

Автор: tvoiapoznata
Дата: 10.08.2017 @ 20:25:31
Раздел: Романи


След няколко часа Роуз се събуди в спалнята си в перфектно състояние. Спомняше си всичко. Спомняше си защо се беше паникьосала, спомняше си последния разговор с Николай.
И беше бясна.
Изправи се на леглото, подмина Дениз, която не смееше да я заговори дори. Влезе в банята, излезе от там все така машинално. Дениз още беше в спалнята. Роуз си облече черен панталон и потник в цвят каки. Искаше да се чувства удобно, щеше да има нужда от това. Прибра косата си в стегнат кок и се спусна по стълбите.
Беше се засилила към трапезарията и едва не се блъсна в Буба, който я зяпна изненадано.
- По дяволите. Къде си се забързала такава?
- Отивах навън.
- О, не. Не си познала. – Роуз се огледа в трапезарията. Чак сега забеляза, че не са сами. Не. И Николай ги гледаше много сериозно, заедно с поне пет човека от охраната.
- Какво става тук?
- Чакаме Нейтън. Не е ли очевидно? – Буба се заяде.
- И за това не мога да изляза? – Буба повдигна веждите си многозначително.
- Смятате, че ще ме отвлече ли?
- Ти няма ли да ядеш?
- Не.
- Това не беше молба.
- Не ме интересува какво е било.
- Сега, Роуз! Или искаш да ти навра закуската във врата?
- Майната ти, Буба!
- Роуз! – Николай се обади уморено. – Ела! Трябва да хапнеш. Не си яла от 48 часа. – Роуз погледна Николай. Той беше единствения разумен в къщата. Жената въздъхна и се упъти към барплота. Мъжете в трапезарията мълчаха и я следяха напрегнато. Буба се затътри след нея.
- Какво? – промърмори той – Искам да си взема бира. – Роуз не каза нищо. Поклати само глава и си избра от провизиите, които бяха натрупани на масата. Наблегна на месата и хляба. Трябваше да си признае, че беше гладна, а това, че Буба я следеше колко точно ще изяде, само я развесели. Накрая той сам и подаде чаша, пълна с кафе и мляко. Роуз я пое без да благодари и промърмори.
- Кога ще дойде?
- Всеки момент.
- А защо ви е охраната? – Буба я изгледа вкиснато, но накрая реши да и отговори.
- Не знам, Роуз. В случай, че решите да се изпотрепете. Не си особено ентусиазирана от очаквания гост.
- Той все пак работи за вас вече.
- Няма нужда от сарказъм. Нейтън няма шанс да работи за нас, никога. Задачата му беше да пази теб, ако не си разбрала.
- Същото е. Той ни предаде и мина в другия лагер.
- Ти не си по-различна.
- Майната ти!
- Започна да го повтаряш все по-често. Но знаеш, че съм прав. От колко години познаваш Владимир? От 15? И колко от тях си прекарала с него? С вражеския лагер?
- Буба, престани! – Гласът на Николай беше тих, но заплашителен. Буба изпсува. Промърмори нещо от рода на „все тая” и излезе, като в движение палеше вече цигарата си.
Николай погледна Роуз изпитателно. Роуз не искаше да говори. С Буба беше друго. Мразеше го и много по-лесно можеше да се заяде с него. Николай беше различен. Говореше винаги разумно, сдържано. И винаги, когато я погледнеше, в очите му имаше болка. Роуз само предполагаше от какво е. Той имаше пълното основание да я мрази до смърт. Беше единственият свидетел на това, как тя застреля Владимир в гръб. И беше единственият, който бе пожелал собствената и смърт тогава, повече от нея самата.
Но той се промени. Прости и. И тази болка, и това разбиране, което струеше от очите му, ядеше Роуз повече и от най-смъртоносното оръжие.
- Знаеш, че Буба е прав, нали? Нейтън е нямал избор.
- Защо го защитавате? И ти, и брат ти? Защо не ни приемете веднъж, завинаги като врагове, и не спрем да си играем по нервите?
- Ти искаш ли да си ни враг?
- Аз съм ви враг!
- Ти си жена на Владимир. – Роуз се засмя горчиво.
- И двамата знаем колко точно съм жена на шефа ти.
- Това няма значение.
- Така е. Няма значение какво искам.
- Ти загуби правото си на глас много отдавна, момиче. – Роуз посърна.
- Знам.
- Сега е добре да започнеш повече да слушаш.
- Защо праща Нейт? И защо го праща сам?
- Не знаем, Роуз. Ние не разпитваме шефа си. Само изпълняваме.
Роуз забеляза двата бронирани джипа, които спряха непосредствено пред входа и се упъти натам, мърморейки.
- На мен Владимир все още още не ми е шеф. – Николай поклати глава недоволно и я последва.
Роуз се озова на входа, обградена плътно от братята Саракашвили и охраната им. Буба се беше облегнал на самия вход и просто попречи на момичето да се доближи повече до джипа. Николай беше застанал плътно зад гърба и. Нейтън слезе ловко от шофьорското място на първия джип. Не обърна внимание на Роуз, обърна се директно към Николай.
- Не трябваше ли вече да си заминал?
- Появиха се усложнения. Тръгвам веднага. – Тона и на двамата бе студен и далечен.
Роуз се загледа в Нейтън. Беше гигант. Напомняше и на Сергей. Но беше поне с пет години по-млад. Косата му бе все така светла, очите му все така студени и сини. Мъжът изглеждаше здрав и заплашителен. Нищо от разрухата на Академията не му се беше отразило видимо. Разбира се, той рядко се задържаше там изобщо. Защо трябваше да му липсва нещо от миналото на България? На Роуз сърцето се сви от болка. Опита се да се стегне. Нейтън я гледаше строго, все още от разстояние.
- Какво си направила?
- Нищо. – му отвърна студено Роуз.
- Какви са тези нервни кризи, които правиш?
- А ти какво очакваше? – Нейтън заклати глава недоволно и се запъти към нея. Буба дръпна Роуз инстинктивно зад себе си. Нейтън пренебрегна този жест и влезе в къщата. Носеше един сак. Хвърли го на земята и се заоглежда войнствено.
- Буба? И как ще опазиш Роуз от мен? Ще спиш до леглото и? – Буба му хвърли бесен поглед.
- Ако трябва и това ще направя. Проблем ли е за теб?
- Ще видим тая работа. – Дениз беше слязла по стълбите, привлечена от шума. Буба поотпусна Роуз. Не се беше усетил, но още я държеше пред себе си за рамото. Тя не възразяваше. Беше се отнесла в мислите си, и това не убягна от вниманието на Нейтън. Той отново се обърна към Буба.
- Предлагам ти да си вземеш играчката и да оставиш Роуз на моите грижи.
- Само през трупа ми. Няма да оставя една Петрова на твоите грижи. – Нейтън замръзна при споменаването на това име. Извади мобилния си и набра Владимир. Подаде го директно на Буба.
- Владимир аз съм – изръмжа Буба.
- Да предположа ли, че имате проблеми, щом чувам теб от телефона на Нейтън.
- Искам преки заповеди. Иначе няма да го пусна да припари до Роуз. – Саракашвили беше не по-малко разгневен от шефа си. Обстановката беше нажежена. Николай не се намесваше. Беше очевидно, че споделя настроението на брат си.
- Нареждам ти, Буба – сопна се Владимир – Нареждам ти да оставиш Нейтън в главната сграда и да го оставиш той да се грижи за момичето ми. И ме чуй внимателно. Не се намесвай! Каквото и да видиш, или чуеш, не се намесвай! Ясен ли съм?
- Дано знаеш какво правиш, Влад!
- Искам да те чуя да го казваш. Ясен ли съм?
- Кристално.
- Тогава изпълнявай!
- Разбрах.
- Николай още ли е в къщата?
- Да.
- Дай ми го! – Николай пое телефона мрачно.
- Веднага си изстрелвай задника към България! Ако продължаваш да се мотаеш, Николай, ще стигна там преди теб. И ще бъда убит от собствените ти хора.
- Тръгвам.
- Веднага!
Владимир беше бесен и само Бог знаеше какво се беше объркало този път. Николай поклати глава към Буба недоволно и излезе от къщата без да каже нищо. Нямаше нужда. Двамата братя се бяха разбрали без думи. Буба, който беше все още близо до Роуз изпсува и се насочи към Дениз. Момичетата все още не казваха нищо. Охраната стоеше и чакаше нареждания. Буба се обърна по средата на стълбите и нареди със студен глас.
- Всички ви искам навън. Знаете си смените, знаете си задълженията. Нищо не се е променило. Ясен ли съм? – Мъжете закимаха – Нейтън остава в главната сграда. Ще слушате само мен, но няма да му пречите. Ясно?
- Да – потвърдиха мъжете. – Буба не каза нищо повече, хвана ръката на Дениз и я поведе към пристройката.
Когато останаха сами с Нейтън, Роуз се отправи към собствената си спалня. Нямаше намерение да говори с мъжа. Напротив. Възнамеряваше да се затвори с някоя книга и да не си покаже главата навън. Нейтън имаше други планове.
- Спри – нареди и с кротък глас – Къде отиваш?
- В стаята си.
- Първо ще поговорим.
- Какво? – Роуз се обърна рязко.
- Чу ме. Ти и аз първо ще проведем един дълъг и ползотворен разговор. – Роуз се примири. Върна се към трапезарията и седна на огромната маса. Нейтън се отправи към хладилника, взе две бири и застана пред нея.
- Пак ще те попитам. Какво си мислиш, че правиш?
- Нищо, което да те засяга.
- Твоето здраве ме засяга.
- Така ли? – изстина Роуз.
- Да. Така. Заради теб и твоето благополучие съм в това положение.
- Оооооо, не! – ядоса се тя. – да не си посмял да ми прехвърляш вината, ако обичаш. Заради мен си още жив! – Нейтън се усмихна и поклати глава.
- Голяма услуга ми направи, няма що.
- Нейтън. Не съм се поставяла доброволно в това положение. Щом ти не можеш да се справиш с Владимир, как искаш аз да се справя?
- Тук не става дума за Владимир.
- Така ли?
- Не.
- Аз пък си мислех, че през последната година винаги става дума за него.
- Не ме интересува мъжът ти, Роуз. Не мога да разбера ти за каква се мислиш, като отказваш да се бориш.
- Да се боря за какво, Нейтън? – Роуз бавно побесняваше. Не можеше да се овладее. – Даваш ли си сметка, че вече няма за какво да се боря?
- А ти даваш ли си сметка каква глупачка си? И какво? Сега като няма организация, ти отказваш да живееш? Така ли? Тази организация дори не беше твоя.
- Нейтън! – прекъсна го Роуз. – Не ме интересува организацията. Нито парите и връзките на Лори. Искам да си върна приятелите, проклет да си! Скърбя за всичките до един! Майка ми, Сергей, Андрю, Дея, Бранко, Олег, Боян, Майк, за Бога! Майк! Помниш ли ги? Аз ги сънувам всяка вечер. За това не се боря. За това не искам да спя. – Роуз продължаваше да вика. – Но ти няма как да ме разбереш, нали? Ти си човек, който живее със смъртта. За теб живота на хората не струва и пукната пара. А любовта? Какво знаеш ти за любовта и дълга? – Нейтън я изчака да си излее яда. Беше ядосан, но търпелив. Погледна я студено и промърмори.
- А какво знаеш ти за дълга, умнице?
- Ти имаше дълг към майка ми.
- Заради майка ти съм тук и те вадя от калта за пореден път. Щеше ми се да не се бях излъгал в теб. Щеше ми се да приличаш наистина на Алек Лори. Но ти не приличаш на него. Ти си слаба, Роуз! Единственото, което умееш е да разрушаваш самата себе си, и колкото повече твоите приятели се опитваха да те пазят, толкова повече ти затъваше, скъпа. Докато не повлече накрая всичко и всички със себе си!
Това Роуз не очакваше. Усети как бавно я залива вълна на ненавист към Нейтън. Никой до сега! Никой не я беше обиждал по този начин. Дори и Владимир. Никой не смееше да използва паметта на баща и. Тя си пое дълбоко въздух, беше и причерняло за момент, ръцете и трепереха. Сега, изведнъж, света се проясни. Нейтън стоеше пред нея, студен, арогантен и чакаше. За части от секундата тя скочи срещу него и заби ноктите си директно в очите му.
Не успя.
Беше заслепена от ярост. И се издаде. Късно осъзна, че Нейтън нарочно я предизвиква. И въпреки това. Роуз беше достатъчно изненадваща, за да го нарани. Не успя да го изненада с атаката, но бързината и бе мълниеносна. Нейтън не я отблъсна от себе си. Хвана здраво ръцете и и я притисна с гръб кум своите гърди. Роуз не можеше да си поеме дъх. Той я заклещи силно и просъска в ухото и.
- А сега ще ме слушаш много внимателно. Разбра ли? – нямаше реакция. Нейтън я притисна още по-силно. Изкара целия останал въздух от дробовете и. – Попитах, разбра ли ме? - На Роуз започна да и причернява от липсата на кислород и кимна едва. Той продължи. – Тук съм със специалната задача да те стегна. Не, не служа на Владимир. Но за едно ще се съглася с него. Ти няма да умреш! И ако той е бил до сега достатъчно толерантен да ти позволи да се възстановиш от шока бавно и безболезнено? Аз не съм! Ще те спукам от бой и тренировки, докато не си стъпиш на краката. И ти обещавам, че бой ще има! - Нейтън я пусна рязко, Роуз се строполи на земята. Той продължи.
- Не ми минават номерата ти, Роуз. Не си онеправдана и не си жертва в ситуацията. Ти си убиец, хладнокръвен убиец и в края на месеца сама ще се увериш в това. Сега искам да знам, ще продължиш ли да се правиш на скръбна вдовица, или ще започнеш да действаш като човек? – едва сега Роуз вдигна поглед към него. Цялото му лице бе в кръв. Беше успяла да се докопа опасно близо до очните ябълки, раните бяха дълбоки, щяха да останат белези. Но той не трепна. Гледаше я все още с кръвясал поглед, чакащ отговор.
- Ще тренирам. – Нейтън се отпусна.
- Разбира се, че ще тренираш. – Той се отправи към кухнята и пусна чешмата. Не се интересуваше дали Роуз ще го последва, но тя го направи. След като си изплакна лицето, взе хартиени салфетки от ръката на момичето и я загледа с празен поглед. Тя промърмори.
- Можех да те убия, нали знаеш?
- Бях подготвен.
- Не достатъчно.
- Достатъчно, за да остана с две цели очи.
- Наистина ли вярваше това, което ми каза? – Нейтън се замисли и отговори честно.
- Наистина ме разочарова. От това, което чувам напоследък редуваш нервни кризи с тотално отчаяние.
- Всеки би се сринал. Преживях доста през тази година.
- Глупости – отряза я Нейтън.
- Така е, Нейтън. Не всички имат твоята вродена жестокост.
- Ти къде си расла, бе момиче, в градина? Да си имала щастливо семейство някога? Академията на нищо ли не те научи?
- Просто не очаквах Владимир да е жив и да ме завлече в Русия, след като срине България...
- Пълни глупости.
- Не можах да се възстановя. Не и сама. А и Владимир е умен мъж, знае как да ме държи под контрол.
- Така ли?
- Да.
- И не си се оставила доброволно?
- Това е абсурдно.
- Но е истина. На него не му е било трудно да те подчини, нали? След като си изгубила всичко в България, не си с метнала за необходимо изобщо да се бориш срещу него. А и защо да се бориш? Химията помежду ви все още я има, или греша?
- Внимавай, Нейтън. Следващият път ще съм по-точна. – Нейтън се усмихна. Вече и двамата говореха по-разумно и по-спокойно. Нейтън още държеше салфетката на бузата си.
- Нямаш повод да ме нападаш. Знаеш, че съм прав.
- Не, не си прав. Не бих могла да живея с мъжа, който погуби близките ми.
- Ти вече живееш с него. И кой е казал, че е погубил близките ти?
- Какво? – Роуз замръзна. – Ти знаеш нещо, Нейтън. Кажи ми какво знаеш? – Нейтън я погледна накриво.
- Ако не беше толкова заета да се топиш в мъката си, отдавна щеше да стигнеш до същото заключение.
- Кое?
- Кога, по дяволите, Владимир ти заяви „Аз убих семейството ти”?
- Не беше нужно да ми го заявява.
- Така ли?
- Аз знам, че така е постъпил. – Роуз започна да звучи разколебано.
- И кое те кара да бъдеш толкова сигурна? Трупове намериха ли?
- Владимир! Той беше побеснял. Видях го.
- А може да е искал да го видиш такъв. И да, беше побеснял. Ти все още спеше с него, когато предприе мъничката авантюра по премахването му.
- Няма нужда от сарказъм.
- Заслужи си го. Постъпи глупаво и неразумно. И с тези превземки на Дева Мария? Моля ти се! Престани да се правиш на жертва, защото не си.
- Разбрах позицията ти. Благодаря.
- Тогава е време да се замислиш върху нея.
- Ще го направя!
- И това, че започна да говориш разумно, не отменя тренировките ти.
- Защо са ми?
- Защото приличаш на наркоман. Достатъчно слаба си, трябва да се стегнеш! Чувам, че и сънят ти е нарушен.
- Защо ти, а не Владимир?
- Защото Владимир ще е малко зает.
- С какво? – Нейтън повдигна вежди иронично. Да, нямаше да и каже, дори и да знаеше.
- Както и да е.
- Правилна позиция, малката!
- И все пак, ти си от другия лагер. Поне според твоите думи.
- От другия лагер съм. И Владимир го знае. Както знае и това, че съм единствения, който те познава, освен него. А както ти казах, той не може да се занимава с теб в момента.
- Намислил е нещо.
- Какво?
- Намислил е нещо и няма нужда да ми хвърляш прах в очите. Иска да си до мен поради друга причина. На него му изнасяше досега да съм кротка и послушна.
- Браво, малката. Вече започваш да мислиш с главата.
- Майната ти. Кога започвам тренировките?
- Още утре сутрин. Не ми е комфортно тук и не смятам да губя време.
- Добре. Разбрах.
- В шест часа.
- Добре. Може ли да се оттегля в стаята си?
- Да. Приятна почивка. – Роуз не отговори на това. Качи се пъргаво в спалнята и затръшна вратата. Нейтън беше прав. За много неща. Роуз имаше върху какво да се замисли.
Жената се загледа през прозореца и започна да реди пъзела от последните събития. Нещо не и даваше мира. Владимир я обичаше. Беше наранен. Беше побеснял. Но не беше глупав. Възможно ли беше да пощади хората и? Не, тя поклати глава, рискът беше прекалено голям. Всички те, до един, щяха да възкръснат като феникс и да търсят възмездие...само ако бяха живи... а многото им поддръжници само чакаха знак. Враговете им дори чакаха знак. Владимир беше монополист в много отношения. И това пречеше на много хора.
.....................................................................................................................................

Тренировки!

През последните две седмици тренировките се оказаха единственото занимание за Роуз. Беше и тежко, но тя знаеше ползата от това натоварване. Беше я изпитала неведнъж. В края на втората седмица, Роуз започна да трупа и килограми, след като през първата буквално се отказа да яде.
Нейтън беше безмилостен. По-суров от Андрю и определено по-жесток от Владимир. А момичето имаше опит и с двамата. Нейтън не я оставяше да диша. Тя го мразеше, на него не му пукаше. Почти не си говореха. Нейтън спеше в трапезарията, долу, на самия вход. Имаше спалня на негово разположение, но не я ползваше. Беше достатъчно арогантен, за да нахлува в спалнята на Роуз всяка сутрин преди изгрев. И тя не можеше да го спре.
Роуз беше като войник. Скачаше от леглото и се оправяше за пет минути. Тръгваше след учителя си в градината и изпълняваше всичко, което и наредеше. Буба не им пречеше. Не говореше с нея. Наслаждаваше се на компанията на Дениз. И не коментира нито веднъж тренировките им. Николай беше изчезнал.
Нейтън се оказа прав. След първите десет дни, Роуз започна да влиза във форма. Забрави да се съжалява, забрави за болката по близките си, вече не се чувстваше уплашена и изгубена. Искаше да убива.
И днес, на поредната тренировка, загледана в Нейтън, Роуз можеше да се закълне, че иска да убие първо него. Той сякаш беше доволен от реакцията и, сякаш точно това бе искал да постигне.
Роуз лежеше на окосената трева и се опитваше да успокои пулса си. Наблюдаваше го, а той пушеше спокойно седнал до нея. Днес и се говореше. Изправи се до него и го погледна косо.
- Защо избяга от България?
- Какво?
- Избяга. Не те познавам, защото те нямаше двадесет години в България. Бранко каза, че си имал лични мотиви. Защо?
- Не е твоя работа.
- Можеш да ми кажеш. – Нейтън я погледна накриво.
- Мога ли? А ако не искам?
- Страх ли те е ?
- От какво? От теб?
- Няма нужда от сарказъм. Страх те е да не разбера, че и ти си човек. Че и ти имаш чувства. – Нейтън се усмихна студено.
- На твое място не бих разчитал на това.
- И защо?
- Защото ще удариш на камък.
- Хайде стига. Все трябва да изпитваш нещо.
- Изпитвам. В момента пилиш нервите ми много, много опасно. – Роуз пренебрегна раздразнителният му тон.
- Мога да предположа. Държал си толкова много на Лилия, че когато се е отказала от услугите ти си се отчаял и си избягал в Белгия. Близо ли съм? – да, беше близо. Усети как Нейтън се напряга.
- Мери си приказките, момиче.
- Защо? Всички знаем, че е така. Все пак не е лесно жената, на която си служил, да реши да става поръчков убиец и да те освободи от задълженията ти...- Роуз едва успя да отскочи навреме. Нейтън се нахвърли с цялата си сила върху нея, изненадващо, тих и бърз, и ловък.
Но Роуз беше по-ловка от него. И двамата скочиха на крака и започнаха да се дебнат. Нейтън не и даде време да се окопити. Скочи срещу нея с явното намерение да я нарани. Роуз започна да отбива атаките му, като влагаше всичката си воля и съсредоточеност. Не трябваше да го дразни толкова. Направи го нарочно. Предизвика го нарочно. А знаеше, че той е много опасен и силен.
До сега Нейтън се държеше като треньор и като такъв я щадеше и напътстваше. Сега, срещу нея се беше изправил убиец в цялата си сила и мощ. Роуз се стегна максимално, въпреки, че той не и даваше време за това. Разчиташе на своята пъргавост и с право. И двамата започнаха да си нанасят удари. Атака след атака. Роуз беше ловка, но Нейтън беше силен, прекалено силен. На два пъти момичето се озова на земята замаяно, едвам успяваше да се извърти за да не попадне в капана на тялото на Нейтън. Но тя успяваше. И след като се изправяше, скачаше в мълниеносна атака срещу него.
Не знаеше от колко време се бият. И двамата бяха потни и изцапани с кръв. Роуз започваше да губи воля. Нейтън все още беше бесен. Уцели за пореден път ребрата и. Тя изохка злобно и отстъпи назад, по-далече от обсега му.
- Уоу, спрете вече! – Беше Буба. Никой от двамата не му обърна внимание.
- Нейтън! Това е заповед. – Нейтън замръзна. На достатъчно разстояние от Роуз като не спираше да я дебне.
- Не изпълнявам заповеди от теб.
- Е, поне привлякох вниманието ти. Остави момичето. Осакати я.
- Ооооо, повярвай ми. Нищо и няма.
- Не изглежда добре. Нейтън. Виж я. – Буба звучеше странно. Роуз обаче не поглеждаше към него. Гледаше Нейтън и не спираше да го дебне. Мъжът изведнъж вдигна двете си ръце примирено и просъска.
- Махни я от погледа ми. – Буба не изчака втора покана. Нито пък Роуз. Боят беше свършил. Тя се обърна с гръб към Нейтън и не даде Буба да я докосне. Запъти се ядосано към къщата. Буба я следваше плътно.
- Не трябваше да ядосваш професионален убиец.
- Така ли? Ти да не си Майка Тереза? – Буба наистина се беше променил. Говореше като брат си. Това изобщо не се хареса на Роуз. Не Буба трябваше да е разумния. Тя беше в пъти по-хладнокръвна и спокойна от него. По принцип. Той продължи уморено.
- Не ми трябва да съм Майка Тереза, за да разбера, че си в опасност.
- Значи все пак си загрижен за мен.
- Сарказмът ти не е уместен, наистина.
- Спокойно, Буба. Нейтън няма да ме убие.
- Така ли?
- Да.
- И как ги решаваш тия неща? Аз бих те убил много лесно. Той определено бе на ръба. Роуз! Ти беше пътник! Познавам, когато някой мине границата. А ти я мина. – Роуз пренебрегна мрънкането на Буба.
- Той ме обича и мрази Владимир.
- Боже, Роуз! Каква арогантна кучка си била.
- Това прозвуча като комплимент.
- Виж се в огледалото и тогава ще си говорим за комплименти.
Роуз го послуша. Бяха влезли в трапезарията и тя се насочи към голямото огледало на едната стена. Погледна се и онемя. Цялата беше в кръв и мръсотия, и синини. Вече ги виждаше. Възможно ли беше от злоба да не беше усетила нищо от болката? Трябваше да има болка, огромна болка, която да съпътства всички тези рани! Тя изглеждаше ужасно. Не жалко, ужасно!
- Ще кажеш ли на Владимир? – едвам промърмори. Беше започнала да разбира в какво се е забъркала.
- Да. – Буба не я изпускаше от поглед.
- Разбира се.
- Нейтън изтърва нервите си, момиче. Можеше да те убие.
- Не е вярно. Звучиш наивно, нали знаеш?
- Знам само, че той те нарани преднамерено и опасно грубо. Това ми е достатъчно.
Роуз се скова. Не искаше да навреди на Нейтън. Колкото и да го мразеше, че ги е предал не искаше да пострада заради нея. Боже. Трябваше да внимава повече как предизвиква хората. Все още забравяше, че не е свободна. Че друг се разпорежда с живота и. Прекрасно. Пое си дълбоко дъх.
- Аз го предизвиках.
- Знам.
- Аз бях виновна.
- Знам, Роуз! – Роуз въздъхна.
- Отивам в банята.
- Ще ти пратя Дениз.
- Не...
- За Бога, не се прави на дете. Жената наистина страда. Не ти е виновна, че спи с мен. И не е твоя работа с кой спи в края на краищата.
- Мога да се справя и сама.
- Не можеш. И не говоря за раните ти. – Роуз се отказа да спори. Тръгна примирено към спалнята си. За днес битките и стигаха.
След половин час Дениз се появи там, както Буба и беше обещал. Гледаше Роуз озадачено. Да, Роуз знаеше, че не е първа красавица днес. Беше разпиляла бинтове и лепенки из цялото легло. Опита се да спре кръвта по отворените рани и все още се оглеждаше за такива по тялото си. Беше гола. Само по памучни бели боксерки и широк потник от същата материя, който се наложи скоро да свали. Дениз я доближи бавно.
- Дай да ти помогна! – Да, гласът на жената беше несигурен и трепереше. Роуз подаде примирено хавлията. Дениз я пое, потопи я в дезинфектанта и започна да я разтрива по гърба на Роуз.
- Ще можеш ли да ми простиш, Роза?
- Нямам какво да ти прощавам.
- Не. Има какво. Знам, че преживя доста. Не исках да идвам и да ти напомням за миналото. Но не съм в по-различно положение от теб, Роза. Нямах избор. Да, споделях леглото на Владимир. След това той ме даде на Буба. Такъв е моя живот, мила. Аз съм нечия собственост и не си правя излишни илюзии за моята значимост. Но! Буба е силен мъж и се грижи за мен.
- Не се оправдавай, Дениз.
- Трябва, Роза. Трябва да ти обясня. Знаеш, че винаги съм била човек на Владимир. Но те обичам. Обичам те като сестра.
- Знам.
- И ако съм те разочаровала, ако думите са били прекалено резки...
- Недей, Дениз. Не си виновна ти. Ти си в пъти по-добра и честна от Нейтън, а него приемам. Защо да не приема и теб?- Дениз не каза нищо повече, само се усмихна. След като разтри гърба на Роуз с дезинфектанта, се зае с бинтовете и лепенките. След това даде на Роуз два аспирина и и помогна да се облече в широки бели ленени панталони и туника от същата материя. Роуз направи кафе, докато Дениз почисти набързо спалнята. Накрая двете седнаха на готовото легло с по чаша кафе в ръцете. Роуз погледна приятелката си.
- Кога ще се връща Владимир?
- Скоро. Снощи чух Буба да говори по телефона с него.
- Мина почти месец. Какво ли е намислил?
- Не знам, Роза. Съмнявам се, че някой изобщо знае.
- Разбира се.
- Но каквото и да е. Ти си в безопасност.
- Мислиш ли? – Дениз се пообърка. Погледна Роуз. Момичето беше прекалено сериозно. Роуз се вторачи на свой ред в черните очи на Дениз.
- Защо, според теб е тази физическа подготовка?
- Не знам. Какво имаш предвид?
- Владимир иска да съм здрава физически и психически. За да мога да понеса поредния му удар.
- Убедена ли си в това?
- Дотолкова, доколкото го познавам. А аз го познавам добре.
- Да. – Дениз въздъхна. – Наистина го познаваш.

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=188716