ХуЛите - Морски въздишки

Прибрах мотора в гаража и по възможно най-бързия начин се шмугнах в банята. Там щях да открия за дълго време спокойствие. Топлата вода отпускаше мускулите ми. Затворих очи и мислено погалих отново извивките на тялото й. Сухотата в гърлото ми ме накара да преглътна.
- О, чудесно! Нямаш насищане!!!- измърморих раздразнено, усещайки отново превъзбудата си.
Не можех да повярвам, имах доста повърхностни връзки, но нито една от тях не беше постигнала с тялото ми състояние, което да не бих могъл да контролирам. Нямах никаква власт над себе си. Чувствах се обсебен, за съжаление не само тялом, но и духом. Зеления цвят на очите й ми напомняше прохладна пролет, косите й залези и изгреви, дъхът и горски плодове, а прегръдките й топла безкрайност...
Отпуснах тялото си върху плочките и оставих водата да измие всеки спомен от нея. Тъгувах. Имах усещане, че всяка капка ми нанасяше болезнен удар, връщайки ме отново и отново в реалността. Нещо ми подсказваше, че няма да я видя. Вече ми липсваше, а даже не знаех името й.
Мълчеше ми се...
- Как мина денят ти, Венци?- попита баща ми, отпуснат върху дивана, все едно никога до сега, не се е отделял от него.
Аз знаех много добре, че до последно ме чака на прозореца. Винаги си е бил такъв предпазлив и напрегнат до момента, в който ме види. След това раздава равнодушие и безразличие. Не знам дали си вярваше, но при мен тия минаваха.
Повдигнах рамена и се доближих до хладилника. Изпитвах вълчи глад.
- Оставил съм ти порция мусака във фурната! Недей яж боклуци! Моля те!
- Добре! Благодаря!- казах, като си сервирах набързо и започнах да се храня, като прегладнял.
Баща ми се справяше чудесно с домакинството, откак майка ми е взела решение да ни изостави, а бях само на дванадесет. Къщата беше в изряден вид и винаги се откриваше домашно приготвено ядене. Когато го мачкаше самотата и я поливаше с бутилка уиски, поръчваше пица или готова храна от близкия ресторант.
- Не ми каза, всичко наред ли е?
- Да, тате! Защо да не е? Просто съм уморен и смятам днес да си легна по-рано...
- ... искаш да ми кажеш, че не мислиш да излизаш вечерта?- почти учуден ме попита той.
- Да!
- Ти си знаеш!- повдигна с безразличие рамене и смени с дистанционното новините, които явно вече го бяха раздразнели.