автор: Nadie

- Цял ден брихаме по тия баири, душа не ми остана. - Когато поискам, гласът ми може да е много жален.
- Стига мърмори, близо сме вече - ме успокоява Борис.
- Казвам ви аз да не я влачим с нас, ама вие не, та не. Жените на кораба носят нещастие… - Това е Митака. Кисел е, щото му се пие бира.
Четвъртият от веселата дружина е Мишо, който ме обича и за това ме вика с тях. В момента е зает да мълчи гузно.

Мъкнем се всяка събота и неделя по разни села и паланки. И ние не знаем какво търсим, ама ей така - да се махнем от софийската суета.

- Ето го, момчета… - казва Борис, обаче някак несигурно. - Абе това слънце май много ме е напекло, бе!
- Повече прилича на Трявна с тия възрожденски къщи. Къде е манастирът? - наистина нищо манастирско не виждам.
Докато зяпаме учудено, се чува дрънчене на вериги и срещу нас изкача един дзвер със зъби на тиранозавър рекс, но с по-неясен произход и започва да лае колкото му глас държи.
- Диогене, млъквай! Марш във варела!- Дрезгавият глас е придружен с тътен - грмаден камък издрънчава по варела от нафта, силно ръждясал. Диоген послушно прибира фенера и се скрива в желязната си бъчва, а гласът придобива материална форма. Висок, сух, гол до кръста мъж с рошава коса до раменете, вързана на челото с кожена връв, с комбат-панталони и татуировка на русалка с големи цици над лакътя на дясната ръка. Под русалката с разкривени букви пише “Пенка”. На пръста му - странен пръстен - блясва диамантеното око на сребърна змия.
- Аз съм бат Иван. - И веднага разбулва мистерията. - Декори са това. От две години стоят. Снимаха “Под игото”…Коваха и чукаха една седмица, и глей къв ремонт на фасадата стана. - Липсват му няколко зъба, а останалите не са в особено завидна форма, което придава на усмивката му безпомощен вид. - Като оплетоха едни кабели, като наизвадиха едни прожектори, по цял ден нещо крещят, щъкат тука из двора. Кокошките ми престанаха да носят от стреса.
По баира към манастира пъпли нисък, дебел човечец с розово личице и бута с усилие стара детска количка. Русалката оживява и започва да трепка с гърди, понеже нашия стопанин размахва оживено ръце:
- Айде бе, Кире! Къде се забави. Виж тука децата искат да преспят в манастира и ще вечерят при нас.
Думата “вечеря” има магическо въздействие върху Митака -започва да шава хищно с вежди:
- Какво … е менюто?
- Ракия! - оговор кратък, но съдържателен. Кирето приближава с несигурни крачки - количката е пълна с бутилки евтина гроздова. По миризмата се познава, че е дегустирал доста, преди да напазарува.
Настаняват ни в двете обитаеми стаи в къщата с големия чардак и изкуствената лоза. Зад бутафорната врата се крият пропукани стени, изметнати черчевета, поизгнило дюшеме и четири легла - железни табли с лебеди в неестествено синьо езеро.
Берем зарзават за салатата от малкото гробище зад параклиса. Надгробните паметници са само на монахини - от порцелановите снимки надничат доволни на вид лелки.
- Това е сестра Софрония, игуменката. - Спираме пред лехата с най-едрите домати. - Манастирът е бил женски, беше целия в цветя, ама ги затрихме, щото на салата не стават. Само тая роза оцеля. - Огромен червен цвят и мирише така, че ми се замайва главата.
- Сега сме само мъже. Изключвам кокошките, де. Кирето, шопара Гошо - хилав е, защото по цял ден скита из селото, Диоген и аз. Когато измряха монахините, ме изпратиха тук да охранявам.
Бодем си от салатата и вадим бутилка след бутилка от кладенеца. Бил моряк. Върнал от поредния рейс и от съседите разбрал, че Пенка се омъжила някъде във Врачанско.
- Не можа да ме дочака. Това е - жените на кораба носят само нещастия. Чак тук избягах…
- Абе въртеше се по едно време наоколо една женска. И тя Пенка - все с такива се залюбва май. Орисия! - Кирето се измъква за миг от кататонията, но тази реплика явно изчерпва силите му, защото пак потъва в алкохолна мъгла.
- Гримьорка в Киноцентъра - пояснява смутено бат Иван. - Мота се тука покрай филма, та…Е, те само месец бяха в манастира…- Обърна на екс поредната чаша и мрачно се умълча.
На другия ден се будим свежи. Планина нали е - бързо се изтрезнява и не ни болят главите. Бат Иван и Кирето вече са на крак и са сварили чай в една олющена тенджера. Отказват да ни вземат пари, но докато се точим по тясната пътека към портата, бат Иван ме дръпва настрани. Бутва ми в ръката позацапан книжен плик и дрипаво листче с адрес.
- Виж там, ако ти остане време, така де…На момчетата ако кажа - вятър ги вее на бял кон…Ти си по-окомуш.
Пъхам го в раницата и забравям за него. Месец по-късно Мишо пак издава явката и започвам да нареждам раницата. От страничният джоб изпада плика, изравям и листчето с адреса - с четлив и спретнат женски почерк е написано: Пенка Николова, Люлин 5…
Звъня на вратата - отваря ми малко момченце - цяла мистерия е как успява да стигне дръжката.
- Мамоооо, една кака е. - Виси на вратата, люлее се и ме гледа изучаващо.
Мама е дребна руса женица, много мила на вид. Подавам й плика - ръцете й треперят, когато го отваря. От там се разпиляват листа - огромната червена роза е изсъхнала. Блясва диамантеното око на сребърна змия.
- Мамо, защо плачеш? - Малкият е готов да ревне и той.
- Нищо, миличко, върви отатък, аз ей-сега идвам.
Детето пуска послушно вратата и ми махва притеснено. Чак сега забелязвам малкия родилен белег с формата на русалка над десния му лакът. Жената ми се усмихва през сълзи:
- Е, аз ще вървя…багаж имам за стягане…
Излитам по стълбите и се понасям над София. Никога не съм се чувствала толкова щастлива…