автор: Nadya

Построих си пясъчна кула, нали съм си занаятчия, за минутки работа. Висока стана, ама много висока, а аз съм се качил на върха й да търся тишина и спокойствие.
Оглеждам света, в краката ми е, един такъв мъничък, на мравуняк ми прилича. Една мравчица тръгнала след мен и ми рони песъчинките, подкопава ми основите нещо. То от горе малка ми изглежда, ама знам аз, не е. Две шепи пясък да вземе от кулата ми и аз съм долу при нея. Ще я прогоня, викам си и надавам рев, като от сто мечки, ама нали съм във високото, не ме чува. Гледам, гребва си от моя пясък, своя кула си прави. То така и баба знае, по-лесно е наготово. Оглеждам се за камъче, че да я замеря, ама къде ти в пясъка камъни. Озверях, от гняв мисъл не ми идва, ако слезна, край с кулата, ако не слезна, пак край. Сложих си тъмните очила, за да ми се поуспокоят малко очите. Взрях се в малката точка долу, нещо просветна и тя уплашено отдръпна ръце. Бях забравил, че са огледални, слънчево зайче съм й направил, ама голямо ще да е било от тази височина.

Отпуснах се в тишината си и се чувствам като господар на крилат замък. Летя си аз между мечтите и се сещам, че една приятелка ми поръча да се влюбя. А сега де, къде се е видяло любов по поръчка. Заглеждам се в облаците над мен и виждам две прегърнати тела, говорят си нещо и се целуват. Вятърът се вмъкна помежду им и ги сля в едно, стана ми едно такова, чоглаво…, ама че вятър, да не вземе и кулата ми да събори. И щото съм безнадежден случай, хванах се здраво за телефона да търся в указателя евентуалната, поръчкова любов. Разлиствам едно, по едно имената, ама съм ги позабравил, то една памет, за къде по-напред. И щото почнах от А и на А си останах, домързя ме по-нататък да търся. Затиснал съм зелената слушалка и чакам. Отсреща един глас ми зачурулика, на славейче ми прилича. То знам, че гласовете понякога лъжат, ама точно днес си вярвам, щото така ми се иска да е тя. Тая трябва да е любовта, съдбата ми я показа. Така съм се унесъл в разговора, че не усетих как кулата ми след всяка дума все по висока става. От къде да знам, че точно на същата приятелка съм се обадил, а й тя не се издава, трае си. Край мен една бяла тишина се разлива, също захарен памук. Пък то аз до облаците съм стигнал, че и съм ги задминал. Поглеждам надолу, от света и мравчица не е останала. Е, това е, викам си, влюбен съм и си похапвам от памука, а отсреща гласът се лее ли лее. Затворих очи, полет е това, чак сега разбрах от какво са тия подутини на гърба ми. Летя си аз в облаците, а гласчето взе да става сърдито, не на място нещо съм казал. То тактичността не е силната ми страна. Точно тогава и обхватът се изгуби, от височината навярно. Усетих, че политам надолу, махам, махам с криле, ама без гласа и летеж няма. Точно върху кулата паднах и сам си я срутих.

Сега събирам пясък за нова, ама като се замисля, по-добре пясъчен часовник да си направя. По-малко материал ще ми трябва и като падна, все ще се намери някой да обърне часовника и аз пак ще съм отгоре. Един въпрос ме тормози от известно време, след точката края ли идва или ново начало?!