в приказките
От там започна всичко, от пристрастяването ми към тая игра, някъде назад в детството. Няма как да нея познавате…Търсещият затваря очи, подпрял ръце, я на дърво, я на стена и брои до сто. После започва да търси, а след това плюе. Ей, това с плюенето не го разбирам и до днес, ама все бях от заплютите. Никога не успях да се скрия достатъчно добре. Пристрастих се, не от желание да съм скрит, а от нуждата да не бъда открит. От къде да знам, че цял живот все това ще правя.
Прииска ми се вечер да си хапна нещо сладичко, без да ме усетят. Промъквам се тайничко до хладилника и аха, аха…да го отворя и зад мен става светло като ден. Разкрит съм, викам си и си наливам чаша вода. Вода, вода, ама не за това бях тръгнал посред нощ. Та тогава ми се загнезди една мисъл. Що не взема да стана невидим, пък да видим, кой ще ме открие. Чувал бях за шапка-невидимка и тръгнах да си я търся по пазарите. Тук питам, там питам…няма, казват ми, търси я в приказките, само там можеш да я намериш.
Влизам аз в една приказка, но нали съм неориентиран по рождение и нямам навика да улучвам, не съм попаднал на точното място. На шапчица попаднах, ама червена. Сега какво да правя, то това червеното от километри се вижда, а девойчето натъжено, че не му искам шапчицата. Залъгах я някак, че е хубавичка, миличка и тя ми повярва. Как да й върна шапката, как са й кажа, че не ми трябва? От някъде изскочи вълкът и ме изгони от приказката. Само шапчицата ми остана, червената, ами сега какво да правя. Да се връщам, не става, да продължа, нещо ме гризе отвътре. В дилема някаква съм попаднал.
Съвест, не съвест…вмъкнах се в друга приказка. Е, дано там си открия шапчицата-невидимка. Гледам насреща ми река, над реката мост, на моста две козлета, бият ли се що ли, не разбирам. Да мина покрай тях не става, мостът е тесен. Размахвам червената шапчица и те ми направиха път да мина, усмихват ми се. То значи и червеното помагало, като сигнал е нещо.
Преминах по моста, а от другата страна на реката, гледам дърво. Поглеждам нагоре, край няма, промушило в небето. Това ще да е стълбата за откриване на недимката. Изкатерих се аз, отгоре небето минах, ще падна, викам си. Ама не паднах, вървя си по облаците, а те по твърди от земята. Насреща ми замък, не какъв да е, а огромен. Чувствам се един такъв, мъничък. Поглеждам в краката си, гъска, бяла, а под нея златно яйце. Хайде, викам си, излезна ми късметът. Забравих за шапката и посегнах за яйцето. Точно тогава над мен се изви една сянка и скри слънцето. Ами сега, нали съм страхлив по рождение, какво да правя? Да бягам, не става, да остана, също.
Превих са в тревата и са престорих на змия. Не ме забелязаха, нали съм мъничък, а и гъвкав…Тайничко се промъкнах в една градина. Гледам, пак девойка /то на мен, май на девойки ми е тръгнало/, стои под дърво, а по дървото, ябълки, от хубави, по-хубави. Приближавам тихичко, нали съм змия, не ме усети. Извих се нагоре и откъснах най-сочната. Девойчето усети аромата й и се изкуши. От къде да знам аз, че това били специални ябълки, чак като я видях голичка се усетих. Става нещо нередно, пак трябва да съм влезнал в неподходящата приказка.
То на мен природата ми е такава, уж съм в правилната посока, с левия крак подхождам, а все ще объркам нещо. Добре, че беше ниска оградата и високи тревите. Промуших се някак, оглеждам се, в роман трябва да съм попаднал. Носът ми се издължи и стана един такъв чувствителен. Роман, не роман, само шапчица да си намеря и се връщам при хладилника. Вървя си по един мост, ама много голям, от двете му страни къщи. Повече на улица ми прилича, само, че отдолу тече река. Носът ми улавя разни миризми и по тях се ориентирам. Да бях се усетил какво ще се случи, никога нямаше да влизам тук. То моят късмет, като късмет ли е и подкова да намеря, няма да знам какво са я правя. Опих се от аромата на едно девойче и се заклещих в романа. Шапката съвсем я забравих…Тръгнах по едни пътечки, наоколо жива душа няма, ами сега от кого ще се крия, за да не ме намери? Я да се връщам аз назад по пътечките, че да не ми изчезне страстта.
Измъкнах се от романа, а насреща ми змей, с три глави. В лапите му девойка. Ще я спасявам, викам си, нали съм по девойките. Тя примряла от страх, то и аз, ама не се издавам. И щото трябваше да се покажа пред девойчето, дойде ми кураж от някъде. Преборих се със змея и я освободих, а тя от благодарност с мен иска да остане. Как да й кажа, че съм само преминаващ, без да я обидя. Миличка, викам й, много си хубава, то за едното харесване, може, но за повече…Разбра ме и се разделихме по приятелски. Така съм се изгубил в приказките, че обратния път не мога да намеря.
Тогава се усетих, а бе аз що не взема да си остана тук. Оглеждам се, нямам сянка, край мен и през мен минават. А…значи станал съм невидим и без шапката. Нека сега да ме открият, а за заплюване и дума не може да става.