автор: esperanca

Диханието на Бога си дава среща със силата на Земята и от техния сблъсък се ражда Човекът.Плод на еднакви по сила,но несъвместими по материя природи,Човешкото дете е обречено да извърви пътя си в противоречие и непрестанна борба.
Затова единствено се намира между небето и земята.Когато реши да се приземи,огромните криле на душата му се влачат и тежат,и все ще се намери за какво да се закачат,така че да спъват земния му път.Ако реши душата му да политне,родовата връв го държи здраво вързан за пъпа на земята и полетът му не може да достигне онази глъбина,в която душата се чувства свободна.Спойката между плътта и душата издържа времето на един човешки живот.Борба,чийто край е отвъд смъртта.
Там,където тялото уморено от скитанията на душата,ще намери покой в единственото си жилище - гроба.Там,душата,освободена от ежедневните нужди на тялото,в устрема си към свободата на необята,ще се взриви в безкрайността, за да стане част от нея.
Сънувайки,Човешкото дете пътува.Върви към себе си.Изкачва стръмното на Балкана и си построява дървена хижа.През зимата мята по стените овчи кожи,за да не пуснат вятъра до огнището и да го пазят от вълчия вой.Иначе вратата не я заключва,подпира я с пън,за да не го изненада през нощта вятърът.В Балкана той се появява внезапно,дебне го зад някой баир и връхлита отгоре му.Затова Човешкото дете се крие,за да не издуха сънищата му и да не закъснее за срещата със себе си. В началото обичаше вятъра да подлудява косите му,харесваше му да грабва този водопад от старо злато и да го разпилява под небето.Сега косите му тежат на рамото в плитка,като камшик.Камшик,с който пропъди времето,защото позна доброто и злото в себе си и като не можа да се разбере ,се уплаши за себе си и ...от себе си.И продължи да сънува.В хижата - огнище и нар,а до прозореца - груба маса и две пейки.На една халка,закачен за тавана виси фенер.В Балкана нощта настъпва внезапно.Човешкото дете слага погача на масата и дървени лъжици.Преди вечеря казва молитва.Питата осъмва неразчупена,докато изрече "Амин".
През деня хижата остава празна.Дори когато е зимно,Слънцето изгаря образите от неговите сънища.Не иска те да изчезват с утрото и отива за дърва,нали довечера пак ще запали огнището.Запрята ръкави и замесва хляба,който ще го събере около масата.После разкъсва гладката повърхност на водата във ведрото с набрашнените си ръце и бърза да се измие от истината преди огледалната и повърхност да подреди мозайката и да види как камшика на неговата плитка се превръща във въже,с което обесва времето на своето бъдеще.Сънищата нямат глаголно време.
И пак вечерта ще отпусне тежко събраните съчки до огнището.Ще запали фенера,защото в Балкана нощта идва внезапно.Ще сложи погачата и дървените лъжици.Неговата молитва.Преди да каже "Амин",ще разбере,че никога няма да срещне себе си,защото животът е сън,от който няма събуждане.