автор: Gargabela

Нашата пейка е покрита със сняг.
Лягат под нея уморени
часовете на залеза,
тихичко в снежните висулки звънтят
ветровете ,
шепнещи с гласовете ни,
сега толкова студени.
Коледа е празник,
който събужда пеперудени мечти,
дълго спали под крилата на прокоби черни.
Някъде рисуваш по заскрежен прозорец
своите мисли ти.
Топи се дантелата сребърна
и е толкова нежно.
Зад рамото ти пада залезът,
като ефирен воал.
Проблясват звездите,
извезани с тънките пръсти
на ангели бели.
Мислиш ли за мен в този
толкова съдбовен час,
на крачка от светите празници...
Побелели
устните ти шепнат думи,
които си ми спестил,
а винаги си искал да ми кажеш.
Дали, когато мълчиш
или ме ругаеш сърдит,
с това само мен ще накажеш?

Загръщам се в любимите си
цветове на нощта-
синьо-черното така ми отива.
Имам само една несбъдната мечта.
Ще я прошепна на онази стежинка,
по бузата ми топяща се -
мъничка бяла самодива.
И ще изпия студената капчица
небесна вода,
за да се сбъдне мечтата
и след Коледната нощ красива,
да се събудя в прегръдките ти.
Както винаги.
Да се слея с дъха на спящата ти душа.
С тихи стъпки горчивината си отива.