автор: rainy

На Анета. И не само.

От излишност душата ми се разболя -
грозновата и протъркана рогозка...
Ненужна стана пак. Изпосталя.
Една небрежно чупена играчка,

и лесно, за пореден път! Просто така...
Безсмислено я обезсмислиха -
от всичко, от самата нея, и от верността
към безрезервното й чувстване.

Внимателно, с усмивка бе захвърлена.
Да не тъжи, обещаха да я помнят.
Признателно мълчание за мъртвите -
минута. Точка! Време е за нова.

Изоставена, тя се стопи. Изкрея.
Продъни се във дън земя, във нищото.
Забравиха великите си клетви,
доверието й в обичта - в бунището...

Но само на моменти ми е интересно
как спокоен наистина заспиваш?
Господи, не те ли дави нещо...
От мъка дишането как не спира?

Виновни за безчувствието нямало...
Аз знам, че няма и любов насила,
и траурът е безболезнена история,
когато всъщност никому не липсвам.