Зад миглите се пръсна капката зелено,
обагри ирисите, колебливо затрептя...
В зениците ми две объркани Вселени
разсипват в атоми задрямалия свят.
Дали защото замълча и нищичко не пита,
целувайки предателските ми сълзи...
Събрах се в шепот.
Всъщност виках.
Виках.
Внезапно съмналата светлина боли.
Изгаря мислите ми, цветно оглупявам,
ту пак смрачавам се в недоверчив слепец,
вървял на босо сам през тръни и жарава.
Протегна длан към мен, очи, сърце...
Не знаеш колко...
Светло търпеливо
прегръщаш
тъмнината ми половина и държиш
в ръка сълзите ми, усмивките ми криви,
разсъмвайки зеленото ми утро.
Лист по лист...