автор: Gargabela

Когато ме погълне
черната дупка
на себичното ти
мъжко излъчване,
разпадам се на атоми
и всеки атом се мъчи да избяга
в различна посока.
Блъскам се в себе си
и атомите нови молекули създават,
но не мога да избягам-
прекалено силно съм привлечена,
прекалено е късно,
прекалено съм вътре...
В тебе ?!
Или във себе си?
А може би и в двамата...
Само онова,
наричано от край време
със странната дума "душа",
някак си се изхитря
отстрани да ме гледа
и да се присмива
на това колко навътре
съм в черното...
Него не го лови гравитацията.
Поредната тъпа шега на Господ...
Ей, чудото, дето тежало два грама,
как го правиш?
И защо аз потъвам
все по- навътре в бездната,
а ти излиташ все по-нагоре?
....
Когато ме погълне
черната дупка
на себичното му
мъжко излъчване.