автор: alfa_c

Останал ми бе навик да заключвам
вратата към безкрайните си коридори.
В безмълвен гняв ключа на две пречупих,
резервен нямам и не мога да отворя.

Ненужно скришни са ми смешните нищожности,
по чудо оцелели в пролетните чистки.
И за какво ли са ми, щом не е възможно
да влезе Някой, даже да поискам.

На тъмно пожълтяват детските ми снимки,
под стълбището, върнало ме от небето.
До чифта смачкани крила, с които го достигнах,
пантофки стъклени и рокля на принцеса...

Отвън на прага остарявам в Пепеляшка.
(сама си пиша ролите, не е Онази...)
Наивно е, ужасно смешно, малко страшно,
че счупеният ключ до непотребност пази.