автор: rainy

Прехвърлям бавно последните години -
велики постижения!
Какво пък, всеки получава каквото е заслужил.
Думите ми - в роля на продажна уличница, евтина.
Чувствата...
Оставили бадемовия привкус на омраза.

Нищо, че се взирах в зениците на слепите,
погрешно се опитвах непрекъснато да ги разтварям
за истините - там, в дълбокото на моя кладенец
и с непожелавани оброци плащах дан окървавена
единствено, за да напоя пресъхналите облаци;
и спорех в кръчмата на Дон Кихот за вяра -
една неверница в очите на неверници…
Наивност, да изпием по едно за твое здраве!

Битките за целостта на другия -
размахване на пластмасов, детски меч
срещу озъбените, стоманени капсули;
неисканите дарове на Влъхвите
по времето на липси и вечния приоритет
се превръщат в тежки, воденични камъни
в еднопосочност натирeни за "никога".
Куелю за мечтите се оказа абсолютно прав,
нищо, че някои прашасват по рафтове излишни;
перлите в очите - от драми и неистини
не притежават патината на оригинал,
а са просто индиански, стъклени мъниста...

Нелепо е.
Центърът на моята вселена,
в който потопих безизходно и себе си,
и оня прословут сърдечен мускул,
е временна и плитка локва
по думите, а и в душата на отсрещния -
без значение, не е бил важен...
И е смешно.
Есенцията - най-доброто, някога от мен извадено,
има стойност на едно голямо... нищо.