автор: gfstoilov

Класовете се поклащаха от лекия допир на вятъра. На места все още неопитно зеленееха, а на други вече бяха напръскани със зластиста зрялост. Може би танцуваха, а може би се опитваха да се откъснат и да полетят.
Гледайки полето, Ясмин го оприличи с утринно море – събуждащо се, едва потрепващо с леки подвижни гънки на вълни.

Само дето житното море нямаше своя бряг към който да се носи.

Тя вървеше по пътя, разсичащ житата. Просто вървеше. Няколко облака я следваха, пазейки я от слънцето. Лъчите му пробягваха по класовете и ги караха да греят.

Хубав миг – отбеляза Ясмин, прокарвайки ръка по близките стръкове.

Бяха меки, като да погладиш слънчева коприна, изтъкана от милиони нишки на зърна, събрали топлината и заредени със светлина, готови да се превърнат в храна за гладния.

Житото се сееше, покълваше и узряваше заради гладните.

Тялото лесно се засища – мислеше си Ясмин, - а душата?

Вървеше. Просто вървеше.

Пътя е същия по който бе тръгнала някога – обикновен път, рядко използван, скрит между житните блокове. Запазил мириса на препечена прах и покълващо поле.

Все така пуст – от него може да започне всяко начало, а може и да бъде краят на всичко. Пътя сега я водеше към миналото – спомни си онези дни, когато класовете бяха по-високи от нея. След това следващите дни, когато тя се извиси над тях. Имаше усмивки, имаше сълзи. Тук получи първата си целувка, тук се сбогува с няколко падащи звезди.

Време,,,

Може ли да го прегърнеш, може ли да му благодариш за това, което ти е дало. Или да го упрекнеш за всичко, което ти е отнело.

Ясмин спря и се усмихна с благодарност на облаците. Махна им, че повече няма нужда от тях. Искаше и тя като житата да усети слънчевите лъчи, които веднага я обляха като летен дъжд.

Време...

В него живота те кара да бъдеш и един, и друг. Добър, лош, обичан или с разбито сърце. Да се събуждаш като летен звън, да заспиваш като зимна тишина. Да чакаш някой да се завърне, да бъдеш този, които се завръща. Да си щастие или разочарование. Да бъдеш всичко нужно или да бъдеш вече излишен.

Сега, тук, на пътя, грешки и успехи се наредиха редом с класовете.

Има ли човек оправдание за постъпките си или може да вини времето, че го е принудило да ги извърши? Въпроси на които дори житата не знаеха отговорите.

Ясмин обходи полето, в далечината се издигаха силуетите на хълмовете. Там бе гората, далечна, скрила в сенките си своите корени. Сплели се със земята в една тяхна спогодба за вечност.

За себе си знаеше, че е душа без корени. Перце, което вятъра някога открадна и понесе по този път.

Спомени – продължи по пътя, все така плъзгайки ръка по класовете, - те ли са ми по-нужни или мечтите?

Едните носят докосването на умилението от вече сбъднали се мечти, а другите чакат своят миг, с очакване и те да се превърнат в сладки спомени. Част от добротата.

А ако са с вкуса на горичвото, което могат и двете да налеят? Тогава какво? Нужно ли е да ги търсим? И правилно ли ще е ако ги забравим? Лицето на непростимото.

Ясмин не дойде да търси миналото, просто се оказа само за миг на пътя, онзи личен старт в живота, и се остави на тоновете му да я докосват. Като любима мелодия, която е отдавна не е чувала, но веднъж зазвучала, ръката ѝ я прегърна със забравената си щедрост.

Усети я като целувката на завърнал се след дълга раздяла любим, който си мислел вече за изгубен завинаги.

Ясмин се остави на усещането да я води. И се радваше, но и тъжеше, че се срещат отново. Осъзнаваше, че ако продължи мъката ще накара приятното усещане да отстъпи. И все пак реши да повърви още малко с него. Заради всичко, което някога е било.

Така ли се чувстват завърналите се от дълго продължила война? Тези, записани вече като загинали, но възкръснали от прахта по пътя. Забравени и посрещани с обич, макар да открият, че всичко познато е всъщност променено защото тях ги е нямало за да го задържат все още живо.

Така ли се чувстват онези, от които любовта си е тръгнала неочаквано. Без предизвестие или предупреждение, но един ден, случайно или по вселенския план, пак се срещат ей така на пътя, без предизвестие и предупреждение. И отново всичко е променено, защото от огъня е останала да тлее една шепичка жарава, на няколко мига преди да угасне.

Пътя изкривяваше правата си снага и зад завоя житата се преливаха в обгорени вече стърнища. Струваше ли си да стигне чак до там за да види празнотата, която е останала от родния дом. Него вече го нямаше. Дори и руините му навярно са разпилени от времето или погълнати от летните пожари.

Ясмин спря и събра ръце на сърцето си. Едва потрепваше като крилете на изплашена до смърт птичка. Можеше ли да я убие?

Класовете шумяха леко, вятъра като ехо връщаше шепота им и Ясмин разбра, че не може да продължи. Личното ѝ минало и приливите на настоящето се сблъскаха като вълни в сурова и непоклатима към морските капризи скала.

Обърна се и пое обратно.

Зад нея житата започнаха да изгарят и да се превръщат в пепелища.