автор: marisiema

Вече свикнах, примирих се с човешкото,
с това тъжното, малкото, земното.
Как без страх да се справям с забежките
в този зъл свят, така нечовечен.

Свикнах, Боже, и прегърнах съдбата си
както цветето свиква в саксията -
разцъфтява, вълшебно разтваря се,
после клюмва, увяхва, загива.

Свикнах с чувството, че тука съм временно,
но пък блянове имам развихрени.
Даже в ред да ги туря не смея,
да не би да затихнат изстинали.

Свикнах с радост да гледам звездите
и да чакам при тях да отида.
Може там да съм много години
и щастлива в дъгата да скитам?!...

...А небето все сипе със времето
дъжд от хора, щастливи наивници -
тези живи отрязъци, бременни
със копнежи, мечти недостигнати...