автор: tsveti

Получиха съобщението една най-обикновена вечер, докато вечеряха пред телевизора. Седяха един до друг на малката си кръгла маса от орехово дърво с красиво изваяни крака. Хранеха се спокойно. Вероник режеше късчета соево месо и ги поставяше внимателно в чинията на Дан, допълваше със салата от кълнове, той пък доливаше в чашата ѝ от лекото бяло вино.
По телевизията вървеше поредният оптимистичен репортаж за приспособяването на земляните към климатичните условия на Марс. Камерата показа моменти от деня на ухилено до ушите четиричленно семейство – мъж, жена, две деца и куче. Странната им къща, подобна на иглу, бе разположена заедно с десетина други в подножието на висок хълм от червеникави скали. Отвън изглеждаше неугледна и безформена – като струпани безразборно камъни, но вътре си имаше всичко, като се започне от малката декоративна градинка на входа. Жената усмихнато посочи как градинката виси близо до тавана, за да се пести място, осветявана от специални кварцови лампи за подхранване на зеленчуците. Доматите и чушките бяха едри, ярки и правилно оформени, а краставичките – свежи и ароматни с капчици вода по тънката кора.
- Насадени са в субстанция от 100 процента чернозем! – гордо издекламира жената – Възможно е, дами и господа! Пренесохме Земята на Марс!
- Да бе! – промърмори невярващо Вероник. Зачуди се дали само тя откроява във възторжената интонация на жената една предателски писклива нотка.
Камерата се придвижи към практичната кухня в металик с уреди за приготвяне на храна, миене на чинии, измерване на калории и мазнини, към широка дневна с видео екран на цяла стена, кресла с масажори и ергономична кушетка за кучето. После мъжът, жената и децата навлякоха скафандри, сложиха и на кучето, и тръгнаха навън. Заедно с тях камерата се насочи към „парка“ на „марсианите“ – пространство голямо колкото футболно игрище, оградено с високи камъни, за да бъде защитено от силните ветрове. Вътре имаше хилави дръвчета в големи саксии, покрити с фини мрежи, пейки, тенис на маса, баскетболен кош, детска площадка. Хора в скафандри подготвяха субстанцията на бъдеща цветна леха, други бавно обикаляха. Десетина деца се въртяха около баскетболния кош, но затруднени от скафандрите, така и не успяха да го уцелят.
- Мислиш ли, че им харесва? – несигурно запита Вероник.
- И още как! – поклати глава Дан – перфектен марсиански живот!
- Няма що! – махна с ръка Вероник – Но децата! Как ги отглеждат в скафандри...
- Уважаеми Дан и Вероник! – думите на Вероник бяха прекъснати от обработено приятно сопрано. Предаването по телевизията спря. Екранът излъчваше сребриста светлина. – Разгледахме обстойно вашата молба. Проучихме детайлно индивидуалните ви генетични характеристики. Направихме оценка на съвпадението между геномите ви. През последните години ви направихме множество тестове, за да преценим вашата финансова стабилност, както и вашата емоционална и психическа готовност, в случай, че отговорим положително на молбата ви.
Телевизорът изведнъж изпращя и обичайната за този час програма на телевизията се завърна.
- О-о-о! – извика Вероник – О-о-о-о!
- Мила, не се вълнувай – стисна леко ръката ѝ Дан – най-вероятно и това е тест.
- Но защо не ни каза?
- Ще каже. Имай търпение – Дан преглътна сухо. Протегна се към купата със салата и голямата му широка длан уверено закръжи над отпуснатата китка на жена му – Всичко е наред, мила! – погледна я право в очите.
По телевизията сега рекламираха революционни начини за презареждане на изтощено или увредено от емоции съзнание.
- Грижете се за съзнанието си. Редовно изхвърляйте наслоените обременяващи чувства и емоции – дикторът декламираше с равна, поучителна интонация – Не допускайте чувства с интензитет по-голям от 10 по скалата на Фийлрихтер. Ако все пак такива възникнат, незабавно се обадете в Центъра за спешна помощ.
На фона на декламацията красива руса дама по бански, но с каска на главата, се бе излегнала на удобно кресло за масаж. Електроди излизаха от каската и жици се плъзгаха по тялото ѝ, а цялата машинария се включваше в контакта. Слаби електрически импулси усилваха пулса и подобряваха кръвотока. Сърцето бе атакувано, за да достави повече кръв на мозъка, а той на свой ред – провокиран към статус на положителен стрес, за да изхвърли всичко излишно.
- Толкова е просто – усмихваше се русокоска с прекрасно подредени бели зъби под пухкавите устни – Все едно почиствате басейна, мили мои! – намигаше окуражително и със замах включваше каската в контакта, преди да се изтегне на креслото грациозно като котка.
- При тази няма опасност от повишен интензитет – промърмори Дан.
- Уважаеми Дан и Вероник! – този път плътен мъжки глас отекна в мекото златисто кадифе по стените.
Вероник прикри с ръка устните си, за да сподави вика си. Дан протегна ръка и обви раменете ѝ.
- Анализирахме много внимателно молбата ви. Знаете, че молби от този характер подлежат на прецизно изследване. В случай на положително решение вие ще сте отговорни не само за себе си, а и за съдбата на човечеството. Вие ще сте... – телевизорът отново изпращя, премигна и угасна.
Уютната стая притихна. Дан и Вероник застинаха на столовете си прегърнати, втренчени в тъмния екран. Вероник се чудеше дали не е прескочила разрешения интензитет на емоциите с това сърце, което се блъскаше в гърдите ѝ като ослепяла птица. Дан усещаше полуделия ѝ пулс с пръстите си и леко галеше вътрешната страна на китката ѝ. „Мила, всъщност ми е все едно дали ще ни разрешат, или не. Искам го заради теб! На мен ми стигаш ти и тази стая за двама. Искам очите ти да светят. Все едно дали на Марс, на Земята, в скафандри или без...“
На масата ги чакаше поизстиналата им вечеря – запеченото соево месо, голямата купа салата, двете им чинии от скъп порцелан, двете масивни сребърни вилици, двете им чаши за вино от ръчно гравиран кристал. От полуотворения прозорец се чуваше тихото свистене на свръхскоростните електрически коли. Усещаше се свежият лимонов аромат на препарата за пречистване на въздуха. Луната заливаше с мека светлина безупречно чистата стая, златистите стени, умислените Дан и Вероник.
„Избрани сте. Вярвайте. И обичайте.“
Гласът този път се роди от или заради прегръдката им. Всеки го чу сам в себе си и позна смисъла на казаното в очите на другия.
И дойде Денят. Хванати за ръце, усмихнати, Дан и Вероник вървяха в дълга колона от други двойки мъже и жени. Крачеха бавно в еднакъв ритъм и с високо вдигнати неподвижни глави, като че се страхуваха да не разплискат светлината, с която бяха дарени. Една голяма сребриста капсула, подобна на мида, бе разтворила врати за тях насред пустинята. Вътре имаше кресла за двойките и всяка от тях зае своето. Капсулата се затвори с тихо щракване. Приплъзна се бавно по пясъка. Набра скорост. Завихри се. Изстреля се в пространството. Все по-бързо се въртеше около собствената си ос, докато се превърна в малка точица на хоризонта.
Дан и Вероник се събудиха в своето удобно кресло. Капсулата бе кацнала и отворила отново черупката си. Двамата се погледнаха. Усмихнаха се един на друг. Около тях младите двойки се надигаха замаяни от креслата. Не говореха. Щастливото нетърпение ги поде като вълна и ги потегли навън.
Капсулата се бе приземила на златистия пясък на морския бряг. Срещу тях морето невъзмутимо се разгъваше и свиваше. Прегърнати, Дан и Вероник, заедно с другите двойки, без колебание поеха към морето. Подредиха се на брега като лястовици на телеграфна жица.
Чакаха. Взираха се в хоризонта с присвити очи. Непоносимото очакване бе издължило силуетите им в огромни великански сенки, осветени от слънцето, върху морската шир. Морската пяна ги обливаше.Те чакаха. И вярваха.
И вярваха.
И чакаха.
Изведнъж на хоризонта се появиха малки черни точици. От брега изглеждаха като гигантски мравки, налазили морето. Бавно се приближаваха и уголемяваха. С напредването им към брега точиците се оформяха в малки едноместни лодки. А посрещачите се превръщаха в подскоци, възгласи, сълзи и усмивки. Всяка двойка се хвърляше да плува към някоя от лодките. Всяка двойка знаеше много добре своята си лодка.
Дан и Вероник също се насочиха към една от лодките. Нетърпеливо заплуваха към нея, докато я настигнаха и се захванаха от двете ѝ страни. Вътре кротко седеше малко момче и ги гледаше сериозно с топлите кафяви очи на Дан.
Избрани да вярват. Да обичат.