И той дойде,
с дъх на пустинни ветрове,
и гаснеща надежда по ръцете. Едва отсъден
мургавият здрач,
бълбукащ в тъмните му дълбини
позна умиращия звук
на самотата.
Мракът ми е море, в което мислите ми като тежки гемии чертаят с пурпурната си болка дългите нощни часове. Дори заклинанията на петлите са безполезни, въпреки пронизителността си. Мракът ми е самота и мие неуморно грапавините на сърцето, което някога вярваше, че щастието може да се отлага за някое си друго утре...
Ей такива неща ми дойдоха от мургавия ти здрач :) Като те чета се качвам на друго... хайде да не е ниво, че е много силно, но на друго стъпало. Раздвижваш и разприказваш възприятията ми :)))