автор: yoro

Пропука се небето. През пролуките
нахлуха измерения невидими
и светове се плъзнаха беззвучно
по сухите ребра на керемидите.

Преминаха през прашните прозорци,
превзеха домовете и градините,
разляха се в увехналите рози
и заличиха всяко цветно минало.

В един от тях изпратих себе си
с надеждата наново да се случа,
да разчета скрижалите на времето,
със земната си участ да приключа.

И старият ми свят потъна в ехото
на кървавите писъци на къщите,
напомнящо за пагубната преходност,
за мигове от кармата прекъснати.

И не е ден денят, а откровение,
откраднало парченца светлина.
Душата ми енигма е разплетена,
простила се с първичната тъга,

и болката ми вече не е същата,
а свобода, от спомен заличена,
и тялото ми бавно се превръща
в частици от пулсираща вселена,

а аз само временно убежище,
надмогнало човешката си същност,
разкъсало на формата си мрежите,
копнеещо за своето завръщане.