автор: erka

Убоде ме и тази пролет.
Върхът й се пречупи и остана
и вечер наболява грануломно,
докато подковава тишината.
Докато сресва сънищата й в зелено
със обещания за водопои,
а всичките ми недоспали есени
под стръмните й пръсти се изронват
с очакването да запали
надрасналите ме стърнища...

Земята ми е хвърлей само,
а камънакът
е надхвърлил допустимото...

Ще прегори.
Нататък няма нищо.
И всичко ще е пак постарому...

...докато в тишината не загние,
пречупеният връх на обещаното.