автор: LATINKA-ZLATNA

(Превод от босненски)

Може ли да разцъфне човекът,
като кокичето да се появи
и да разклати снега от раменете си?
Да е като планинските преспи сняг –
реката да си отмива
греховете в него?

Да е като яркото и чисто
слънце – да бъде такъв, какъвто
майка му го е родила,
без да се променя?

Лятото фокусира младостта ми,
в блатото на есента достигам зрелостта си,
през зимата побелява косата ми,
ала ето пролетта е в очите ми.

Тя се завръща в душата ми от топлите места.
Тялото, което нося, ù сътворява крила,
и може би само от лютата зима,
като бял гълъб, тя под стряхата се скрива.

А може би тялото ми е, за да гнезди птици,
или е някой малък и тесен кафез,
докато птиците в гнездото бъдат
и докато литнат високо във въздуха?
А дали ще искат да се върнат обратно,
или някъде другаде ще се установят?
Ето точно сега една отлетя,
но някой ще каже, че вятърът се движи.

Пролетта дойде. Познах я по аромата ù,
още по влажната пръст и зелената ù трева;
някои помахват с криле на пеперуда,
чуруликат птици на клон със цветчета,

от росните цветя нектари пият.
Някои от тях, подобно на мравките,
или на пчелите прекрасни, са посветени да работят.
А някои от тях искат през зимата да спят като мечките
и да не изпитват глад, да продължават да спят…

Пролетта дойде –
за някои само поредната,
а за някои може би от последните,
или по-скоро последната…