автор: Mariell_Desing

Когато небето разцъфтяло
заехти по светулковите стъпки,
дошло е време за замлъкване,
докато се строшат думите
и от тишината залитнат.
Човек не искам да съм вече,
нека бъда птиче,
което е щастливо само от това,
че в дървесните пазви
изгреви надничат.

Тъжни са всички дървета навън
и гнездата по унилите им клони
са оголени до невъзможност
в очакване на поредната тъпа пролет.
Ти ли си митичният бегемот
на замъглените ми сънища
или си месията на смълчаните птици,
който носи в дланите си
меката същност на живота?
Защото аз изплаках себе си
и се стичам в пукнатините на мрака
с разполовени клепачи...