автор: sonnic

Слънцето бавно се скриваше на Запад. Половината му диск вече беше потънал зад Шурданица, когато стреснато отворих очи...
Обичах в късния следобед да сядам в моя люлеещ се стол на сенчестата тераса с книга в ръка. Това беше любимото ми занимание (бях го мечтала години наред), защото книгите ме отнасяха в интересни, умни, макар и чужди светове, а ако умората (старческа) ме налегнеше, преминавах неусетно в приятна дрямка.
Всяка възраст си има своето очарование, но на мен най-много ми допадна т. нар. "циганско лято". За никъде не бързаш, няма деца, за които да се грижиш, кариерата вече е далечно минало, женската суетност - забравена... Остава наслаждението от последните лъчи на слънцето (на живота) и непреодолимото желание да направиш онова, което ти се е искало, но не си смогнал да направиш.

Обичам късните следобеди... Седя си на терасата с книга или плетка в ръце, чета или унесено се вслушвам в околните звуци, вдишвам аромати, идващи от райската природа тук. Няма друго място, на което съм била, да ухае така омайно, както това прелестно местенце, сгушено в дълбоката извивка на Чипровския Балкан. Тук всеки сезон има свои аромати... И с вързани очи мога да усетя кога приближавам към моя си рай. Пролет тук ухае на ранна зеленина, на градински и горски цветя, постепенно преливащи в аромат на люляк, акация, цъфнали овошки(нека не изреждам всички), есен на окосено сено, на билки, праскови, ябълки...
Красиво, прекрасно, омайно и... толкова бедно.
Някога (Боже, все това някога!) привечер многобройни звънци на завръщащи се от паша животинки напевно огласяха, притихващата шир (ама че се настроих носталгично!)... Сега... малкото останали козици просто ежедневно ми напомнят за това някога и ми действат като звън от будилник, напомнящ, че е време за вечеря.
Но този късен следобед не звънци, а нещо непознато и неясно смути покоя ми. Необичаен шум, който ми напомни земетресението във Вранча през 77-ма - неспокойно приплясване с криле, тревожно кудкудякане, проблейване и припряно топуркане на множество птичи и животински нозе...
Любопитство, а не страх (отдавна съм изгубила това усещане, вероятно като признак на надебеляло ЕГН) надделя над мързела ми... Надигнах се бавно и тътрузейки крачища се отправих към портата. Още по-необичайна гледка се разкри пред очите ми - по улицата, през площада се нижеше животинска върволица: овце, кози, кокошки... клатушкаха се патици и гъски, множество крякащи токачки. Нарядко в това пъстро множество се мяркаха кучета или магарета.
Смайването ми премина всякакви нормални граници! Не предполагах дори, че в селото ни има толкова много представители на животинския свят! А и накъде се бяха запътили?!
Шумната кавалкада се изниза пред смаяния ми поглед, нямаше жив човек да задоволи любопитството ми. Минута, две, а може би пет стоях неподвижно със зяпнала уста, с поглед вперен в посока на отдалечаващите се твари, докато усетих грубо побутване по крака. До мен стоеше едно старо, пооскубано, но едро и все още изглеждащо достолепно, куче - каракачанка (някои ги наричат българска овчарка). Погледна ме със замъглените си сълзящи очи и ми проговори с човешки глас:
- Какво се пулиш?! Ей това са скъпите ти съселяни в истинския им вид. А накъде са се запътили предстои да видиш! Хайде с мене, да гледаш, а после - пиши! То май друго не остана освен да те провъзглася за летописец не на неволите, а на превъплащението на глупаците.
Бях сащисана, шокирана и не можех да помръдна от мястото си, лишена дори от дар слово, камо ли от възможност за избор, а песът продължи все така настъпателно и покровителствено:
- Затвори си най-после устата! - изкомандва той. - Тръгвай и ме наричай Балкан! Не се стряскай, ти си си в човешки вид, но само аз те виждам и само с мен можеш да говориш. А другото - ще разбереш на място!
Подчиних се на безпрекословната му заповед и поех след него. След малко вече бяхме пред сградата на читалището, а когато влязохме вътре, гледката направо ме втрещи. Отдавна не бях виждала големият салон препълнен до пръсване! Чуваше се крякане, блеене, съскане - шумно като в зверилник... На сцената цареше тържественост, деловият президиум с пурпурната си покривка грееше като в т. нар. тоталитарно време. В дъното на фона на червените завеси се мъдреше ухилената физиономия на... Бейб (помните онзи английски филм, дето малкото прасенце Бейб командваше парада на овцете?!). Явно, предстоеше да стана свидетел на смайващо умопомрачително зрелище! Странно, харесвах този малък прасчо, но вглеждайки се в големите му ококорени очета, потръпнах от внезапно връхлетялата ме асоциация с Оруел и то, противно на логиката, не свързана с "Фермата", а с "1984". Сякаш от големия плакат ме гледаше "Големият брат"! (Ама че читанка съм!)
Пред сцената се суетяха няколко палета и две, натежали от тлъстини, но вече проскубани гъски. Едната важно пристъпваше, тресейки телесата си, и съвсем очевадно се опитваше да избута другата, която достолепно се възправяше, отвреме-навреме просъскваше и "изискано" припляскваше с проскубаните си крилца.
Изведнъж залата притихна, като по даден знак. От широките двери се проточи тържествена кавалкада, водена от... Бейб! (не мога да повярвам на очите си!). Любимото прасенце пъргаво подрипваше по пътечката, пред него дребна хиенка помиташе с опашчица паркета, а зад дребосъка тежко пристъпваше едър бял козел с масивен християнски кръст на врата. Около козела сякаш подражавайки на хиенката се усукваше кокалест орангутан... Процесията завършваше с ярчици, гъсчици - разни пернати от по-младото поколение.
Когато цялата тази свита се настани зад червената маса, гъска номер едно, опитвайки се да изглежда пъргава, се изкачи по стъпалата на сцената, от което те жално изскърцаха, застана пред микрофона и откри началото на предизборната кампания на любимия "наш малък Бейб", както се изрази председателстващата събранието. (О, небеса!) Последваха бурни аплодисменти (като по даден знак) и възторжено крякане, блеене (както си е по протокола).
Бейб се изправи на задните си крачета зад трибуната, зъбките му лъснаха в топла усмивка. (И в този миг, о, чудо! До мен достигнаха мислите му:"Тъпи глупаци, пак ще ми повярвате! ") И се понесе гласчето на прасенцето, лееше като небесна мелодия, галеше слуха на притихналите слушатели, омайваше и те като хипнотизирани на моменти пропускаха подадените от гъска 2 и хиенката знаци за аплодисменти. Е, все пак някои по-бдителни токачки забелязваха сигнала, плясваха с крилца и аплодисментите се понасяха вълнообразно, изпълваха залата, първо нестройно, после плътно и силно като добре дирижиран хор.
Бейб говореше вдъхновено, отчиташе някакви никому неизвестни постижения, залата притихнало слушаше, само изредко някой отправяше недоумяващ поглед като да каже:"... ми това къде или какво беше?! ", на което му отговаряха по същия начин - огледалнопитащо...
Най-после Бейб приключи дългия си монолог-отчет, усмихна се пленително и отстъпи трибуната на гъсицата. Последва обичайното венцехвалебствено изказване на дежурните шутове... Като освободени пружинки по даден знак скокваха токачки, патки, гъски, овчици и поднасяха благодарностите се на Б. И пак по даден знак една пищна ярка се спусна към сцената, за да поднесе на Б. пурпурночервено герберче, след нея се затътрузи дърта кокошка с повяхнала червена розичка. А в същото време гъска номер две просъска като на себе си:"Колко пъти й казвам на тая дъртофелница, че розите вече не са актуални! "
И пак ръкопляскания, емоционални куткудякания, потропвания, проблейвания...
В изпълнената с радостна възбуда зала внезапно прозвуча басов кучешки глас. Балкан неусетно беше се отдалечил от мен и вече стоеше на пътеката почти до сцената.
Гласът му зазвуча гневно и укорително. Припомняше множество важни неизпълнени обещания, закононарушения, довели до природни бедствия, издевателства над обикновените хорица, толериране на престъпления, погазване на законите, неща, които у нас е прието да се коментират на чашка в кръчмата, но никога не се изричат открито от страх пред властниците. Речта му беше немногословна, но емоционална и гневна, придружена първоначално от слаб ропот, но после залата се разбуди, зашумя, някои дори се провикваха:"Истина е! Истина е! "
Деловият президиум замръзна (зад червената покривка се втренчиха напрегнато в него). Бейб настръхна, всеки момент нежната му розова кожичка можеше да се пръсне и под нея да се появи щръкналата четина на глигана. Невъзмутим остана само достолепният бял козел, умилително вперил поглед в младо напращяло от сила яре. Явно земните дела не вълнуваха пречистата му природа.
Хиената процеди през зъби:" Крайно време е да го елиминираме! " Седящият до нея орангутан прошепна съучастнически:" Но хитро! "
Балкан завърши речта си с риторичен въпрос:" Излъгаха ви един път, два пъти, ще позволите ли да ви излъжат и трети път?! После бавно, с достойнство напусна. След думите му салонът се превърна в разбунен кошер...
Измъкнах се лекичко след него.
Когато го настигнах, усетил присъствието ми, без да ме поглежда, той продължи , като на себе си, с иронично-назидателния си тон: "Времето на битките отмина, сега е време за самовглеждане" - така смяташ ти, но така ли трябва да бъде?! Какво, никак ли не те интересува накъде върви твоят свят?! Издигна си висока порта и се скри зад нея! Знам и новини не гледаш, и във Фейсбук вече не влизаш! Пазиш драгоценното си спокойствийце, вегетираш!
Мълчах, а той тежко въздъхна и продължи тихо, съвсем като за себе си: - Мачкат ни, а ние мълчим! Езиците ли ни откъснаха?!

...................................

Събитието беше в неделя. В понеделник се разигра една толкова грозна драма, че ми е трудно да я опиша, без да отправя проклятие и към Бога, и към целия човешки род...
Понеделник! Не какъв да е, Песи понеделник! Мнозина не знаят за този отдавнашен български обичай. Една справка в Google : "Целта на този обичай е да се изгонят бесовете от домашните любимци. На някои места формата на измъчване се е развила в особена инквизиция: кучето бива слагано в усукано въже, което бива силно дърпано, вследствие на което кучето, след шеметно въртене с голяма сила, изскача на голяма височина и пада на земята почти в безсъзнание". Безпристрастна информация, но ... само очевидец с достатъчно човечност може да му даде точното определение - варварство!
Понеделникът надмина всичко, което човешкото ми съзнание можеше да понесе и предаде...
Още щом слънцето засия цялото над Калето в съседното до моя двор Минчино селище забелязах някакво неестествено за този ранен час раздвижване. Първоначално не обърнах особено внимание, но после любопитството ме подтикна да погледна нататък. Видяното ме накара да изтръпна и с ужас да си спомня какво си споделиха хиената и орангутана.
Сред потъналото в бурени, трънак и къпинаци пустеещо място разчистваха малка площадка, поставяха дълги пръти с опънати между тях въжета...готвеха екзекуция за Балкан! Бях сигурна и се проклех, че пропуснах да го предупредя...
От близката уличка с кикот и псувни влачеха Балкан. Той не се съпротивляваше, вървеше спокойно, с достойнство. Дали знаеше какво го чака?!
Спряха на разчистената площадка, той не помръдваше, а на мен ми се искаше да извикам:"Бягай, Балкан! Бягай!".
Овързаха го здраво с въжетата, изопнаха върлините и...той шеметно се завъртя минута-две..., тежкото му тяло тупна в къпинака...Мъчителите му нададоха истерични тържествуващи викове! Чуваше се отвратителното:"Ей, осра се, осра се...". Не можах да понеса гаврата с Балкан, втурнах се към мястото на инквизицията, бях забравила, че съм невидима, безсилна, безпомощна...
Балкан лежеше неподвижно, дишаше тежко, издълбоко, но усети приближаването ми. Отвори мътни очи и продума:" Така става, момичето ми! Знаят как да го направят. Ако искаш да се спасиш от неудобните търсачи на истина, не ги убивай, така ще ги превърнеш в герои! Просто ги направи за посмешище, унищожи достойнството им..."
Едра сълза се търкулна от мътното му око, конвулсивно потрепери и ...издъхна.
Не възприемах, не мислех, не разсъждавах...болката изпълни цялото ми същество...идеше ми да вия като вълк или да мачкам всичко наоколо...Някак несъзнателно протегнах ръце, наведох се и взех Балкан на ръце...понесох го към моя двор бавно, дори тържествено. Простаците замръзнаха ококорени... ехидните им усмивки просто се изпариха.
Отнесох го у дома и го погребах под голямото дърво, което бях превърнала в гробище на моите скъпи домашни любимци...

.....................

Кошмарът... кошмарът трябва да свърши... ощипах се по ръката с очакването да се събудя...събудих ли се?! Май...не сънувам!... Абсурдът продължава...