автор: Mariell_Desing

Дишаш печал,
в тревожното безверие
на горестните си пръсти,
цял живот отглеждаш свръхзвукова тъга
и раздаваш на всеки.
Как да засвети тъмата,
като само в нея
се чувстваш себе си,
как да изличиш лавата от сърцето,
като си вкаменен и отвън, и отвътре.
В диаболичните пазви
на първоначалието живееш,
шрифтът на душата ти е неразгадаем,
но искрен.
Тектонските плочи
на любовта ми взривяваш,
защото си истински.
Върви тогава –
има и други светове,
освен този,
в който ме искаш.

Не разтрепервай повече
неспокойното ми дъно,
в чиято безсияйна дълбочина
съм затаил видения
от общия ни топъл дъх
в пирографирана златиста кутийка.
Защото няма свят,
по-голям от прегръдка;
няма живот, по-твърд
от шепота на влюбени устни...
И няма пропаст с гладки стени,
по които белите лиани на спомените
да не могат да се изкачат,
докато те търся с протегнати ръце -
през антрацитен мрак,
през драконов огън,
през буря по-страшна от тази
в зимното ти преспапие...
И затова със необичайно ярък глас,
коленичил пред очите на вселените
се заклевам във всички будни,
във всички бъдни и всички несбъднати
кокичета под този сняг:
Все още те обичам,
все още те обичам...