автор: Mariell_Desing

Напускам катедралата на старата ни вечност
и любовта си вземам, като вярно куче
сърцето ми отдавна е гаргойл,
жадуващ кръв,
но през повечето време е опитен позьор
с декоративна стойност
и неясен произход.
Еретичното ми тяло
е просто жертвеник
за твоята тиха скръб.
Как да те докосна –
роня се на паяжини по скулите ти.
Няма надежда, никога не е имало,
но въпреки това ще се преструвам,
че съм твоята изящна обесница
под общото ни строшено небе.

А моето сърце е тъжен олтар -
древна земя на пороци,
наранена от змийските зъби
на безбройни лъжи и неверия.
Целуни влюбено болките ми,
преди последния вятър да затръшне
с безплътна ярост вратите
и укроти пощурелите видения,
вдигащи вихрушки от спомени
дълбоко в кухото ми аз.
Твърде е рано за изгрев,
твърде е късно за път,
но моля те - вместо сбогом -
събери пепелта на сянката ми
и я разпръсни в лицето на нощта,
сред дрезгавите писъци на гаргойлите...