автор: milyovelchev

Камери, микрофони, репортери задават въпроси... Пожарникарят седи на тротоара, зад гърба му е още горящата сграда.
Седем пъти се връщал, пренасял старците от дома през огъня, с риск за живота си. Гледа в земята, ръцете му леко треперят, стиска каската, косата разрошена, от нея се спускат тънки струйчици пот и оставят бразди по лицето.
— Не съм герой. Изпълнявах дълга си. Герой е онази жена, която преди пет години спаси дъщеря ми. Така и не разбрахме коя е.
Тогава вестниците описаха случая. Той е мислил, че дъщеря му е с майка си, а жена му, че тя е с баща си... Едно коте, незнайно как, се озовало на релсите. Детето скочило от перона, за да спаси животинчето. В този миг влакът пристигнал. Докато всички вцепенени стояли, пищели и гледали, една жена, като тигрица се хвърлила, успяла да изтласка детето, но влакът я блъснал. Била жива, окървавена и в шок. Синът и́ я взел на ръце и откарал с колата си. Потърсили я по-късно в местната болница. Там казали, че нищо не знаят.
Вдига поглед и уверено казва:
- Обадете ми се, госпожо! Искам да целуна ръцете Ви.

На другия ден, след репортажите по всички канали, тя се обажда по телефона.
- Ще бъда с черен шлифер. Косата ми - бяла, късо подстригана. Искам да ме прегърнат две силни ръце.

Седи на пейката до фонтана. Черен шлифер, косата – бяла, късо подстригана.
Застава пред нея, тя се изправя. Гледа го в очите, хапе устни, бликват сълзи... Не посяга да ги изтрие, само притваря клепачи и казва:
— Прегърни ме! Аз не мога. Ампутираха ми ръцете.