автор: daro

Редях мозайки на цветя
с костилките от някогашни плодове.
Навярно още съм тъгувал
по облия им вкус,
по сладките им цветове и форми.

Тогава птицата във мен глава обърна,
погледна ме –
и ролите се размениха.
И аз политнах след глада си.

Така ли винаги –
от дъжд на сняг –
тънее ивицата на човешките прогнози?
И взима своя връх гладът,
превръщаш се в основа за промяна?

И аз политнах след глада си,
над струпаните предсказания
за адски студове и жеги,

над скупчените шатри на факири,
жонглиращи със двойнствени игри,

над подивели градове
и завистливи
села, оплетени във плевелни лъжи –

и се задъхвах
в недостига от прости истини.

Светът, така самоуверен
във младостта на горното течение,
в нетрайността си още близка с извора,
дълбоко вярва в неподвижното
до първия си водопад.

Или до първите си притоци.

Но с всеки приток все по-мътна става
привидната му сила.

И в долното течение си сам, без свят.
Сред много други самоти защото
светът изчезва винаги отделно.

Това изчезване ли е промяната?
Натам ли води птичият ни глад –
да изкълвем последните трохи
от свят, който отдавна е изяден.

Това е всичко. Аз стоя
с едничкото наследство от баща ми –
бръснача и войнишкия колан
и жаждата за всеотдайност,
оспорваща завоевателския глад.

Стоя с лице обръснато до корен,
с малиновия белег по врата ми.

И може би като баща ми се превръщам в бряг.