автор: Albatros

Животът е момче на колело,
край мен развяло лятната си риза –
тъдява, откъдето бе дошло,
в пушилката по пътя се изниза,
затиснало с капела рус перчем,
с накапали по скулите лунички,
написа ми в небето с чер калем
прощално писъмце с ятата птички,
взе номера на моя телефон –
отнейде – каза, ще ми се обади,
и гледах аз като на тринитрон
печалните си хълми и ливади,
все нявга – да се върне – обеща,
да върже колелото си на прага –
с бретончето на слънчева черта,
с капелата си – шапка на тояга,
но аз – дали ще бъда тук, не знам,
слънцата ми търкалят се към бездна...

И тръгвам подир лятото – натам! –
в пушилката на пътя да изчезна.