автор: milyovelchev

Четвърти месец вече съм в Германия, в Берлин. Налага се да помагам. Малката ми дъщеря е бременна с второ, ходи на работа и в същото време се готви за изпити — ще става експерт — счетоводител. Пера, чистя, готвя, водя внучката на градина, прибирам я, играем в парка. Уча я да кара велосипед и ... да говори на български. Когато пристигнах, не смееше една дума да обели. Сега чатка на български като дърто.

На четири години е, казва се Милена — умна, красива (като дядо си, макар че за себе си шеговито добавям „и ... скромен!”), но малко капризна. Яде шунката и кашкавала, а хляба побутва настрана. Следват разправии, рев, сръдни... Майка и́, когато и́ се кара, се кара на немски. Зет ми е немец. Добро момче. Ама, на́ — разреваха я рано сутринта, на закуска. Аз си мълча, не се меся. Който си има деца, да ги възпитава както знае. Не се меся!
Водя я към градината, държим се за ръце. Февруари е, снегът хрупа под краката, студът щипе бузите, но аз не бързам.
— Снощи получих покана за приятелство във Фейсбук от Асен.
— Кой Асен, дядо?
— Бяхме в един клас. В класа ни имаше четири циганчета: Мерджана, двама братя — Иван и Асен, и този, другият Асен. Не помня — Ангелов бащино име ли му беше или фамилно. Нямаше баща, беше сираче. Всички бяха добри деца, но с този Асен ... Ангелов бяхме приятели. Играехме, споделяхме детските си фантазии, понякога идваше у дома да учим заедно. Не съм го чувал и виждал откакто влязох в казармата.
— Защо дядо?
— Гледам му профила — завършил Великотърновския университет, Хумболт университет, професор станал... Голям човек!
— Колко голям, дядо? Като Крали Марко ли?
— Толкова години минаха! Друго не помня ... само това си спомням — двете филийки хляб, дето извади през голямото междучасие от торбичката, увити във вестник. От кого е видял, кой му е казал?! Децата обичат да подражават. Баща нямаше. Дали сам не си го беше измислил?

— Ти ли си я научил на тази щуротия?
Дъщеря ми стои с ръце на кръста и ме гледа заплашително. Аз си лежа на диванчето в моята стая и чета от електронната книжка „Калуня каля” на Георги Божинов.
— Каква щуротия?
— Ела, ела да я видиш!
Видях я. Взела в двете ръце по една тънка филия хляб и яде. Отхапе от едната, гризне малко от другата, притваря очи, блажено дъвче и преглъща. После пак.
— Кажи! Кажи на дядо си какво ядеш!
Малката дъвче и мълчи, не бърза да отговаря.
— Дядо ми е казал с пълна уста да не говоря.
— Не било хляб едното — държи се дъщеря ми за челото. — Представяш ли си?!
Представям си. Представям си го — късо подстриган, с бяла ризка, панталонки с тиранти, държи двете филии хляб и ръфа ту от едната, ту от другата. Оглежда се, да не чуе някой, и на мен, като на пръв приятел, споделя шепнешком: „Това не е хляб — повдига едната филийка — а кашкавал!”
— Било кашкавал!
Какво ми стана?! Корав мъж съм, а ме стисна за гърлото и ми насълзи очите този спомен. Не, не ... не е споменът! От друго ме заляха горещи вълни и ме оставиха без въздух. Винаги съм си мислил – бедна жена е била майка му на Асенчо. Дали го е виждала как гледа големите жълти пити „Витоша” и „Балкански” зад витрината при бай Сотир, докато е брояла стотинките за боб и олио? И си казвах: „Други бяха тогава времената... И хората.” А тя каква излезе?!
Отхапе си от едната, гризне малко от другата, бавно дъвче с притворени очи... Артистка!
— Който си има деца, да си ги възпитава. Аз не се меся!
Обръщам гръб и си тръгвам към стаята. Влача чехлите, а ми идва да подскоча от радост и да извикам, така че да ме чуе цял свят: „Хора-а-а! Чуйте, хора! Роди се Човек!”