автор: _katerina_

Като чайка разперила волно криле
над морето полита душата ми балдахинена.
Свободата целунала в безбрежно небе
поема между светове необяздени.
Видя планината как руни реди -
послания магични от древни руини.
Над тях облаци, бедуини бледи,
гонят усърдно ветрове побеснели.
Небето гальовно глава е склонило,
подрежда везмо по везмо съкровено -
шевица любов и топло багрило
бродира в сърцата обич благословена.
Приседна Бог сред тях на върховете,
погали с нежност и любов децата.
С неискана прошка изми греховете
в солените сълзи на планината.
Между тюркоаза морски и топаза небесен
стоя незавършена малка вселена.
А исках в сълзата на мъж есенен
да побера душа еднорогова, песенна.
Със синусов ритъм не се свири копнеж,
а яхнала смело вятърна грива.
Стоя с рокля от пурпурно слънце и скреж,
в окото на гларус вятър танцува.
Свалил окови и тягостно бреме,
сред вълни от нови стремежи
целуни душата ми по вишнево време,
поведи я през звездни водовъртежи.